XLIII

     О, бедни български народе, кой ли не те потъпка, кой ли не те попари!? Та агаряните ли не бяха, та татарите ли или пък уж дошлите да ти помогнат власи, трансилванци и хабсбурги? След всеки набег на която и да е войска, ти гасеше пожари, оставаше без стока и стада, по-беден и обруган отпреди.

    Ти болезнено стискаше зъби и плюеше кръв. Изтекоха ти вече и очите, та погребваше мъртъвците си със сух и подивял поглед. Аз самият едва изтърпявах униженията и страдах с людете покрай мен. В такова състояние на духа, във Великия Никопол написах под диктовката на архиепископ Дионисий Рали и на Тодор Балина няколко писма до влашкия и до седмиградския князе, както и до австрийския император Рудолф II. С тях донасяхме на съседните владетели за струпването на турските войски около Доростол и Разград и за движението им, като се стремяхме да ги убедим, че “българите сме готови във всеки момент, когато нуждата наложи, с плът и кръв, доброволно и всеотдайно да им служим и да изпълним клетвата си по всички точки.”

     Скоро ни посети самият цариградски Патриарх. Ние, заедно с него, цели двадесет дни чакахме известие от влашкия княз. Изтръпнахме, когато научихме, че са започнали преговори между Михаил Храбри и султан Мехмед III и че власите се готвели да сключат мир с турците. Между княза и търновския митрополит беше подписано споразумение, според което Храбри, с тридесет хиляди свои войници, трябваше да премине в Българско, ако Дунава замръзне и да заеме цялата територия до планините. Влахът замисляше да бъде предпазлив и преди това да изиска “тържествена писмена клетва”, за да не бъде подведен от нас - българите и да не би ние да го изоставим като навлезе в земите ни. Затова, като подочухме за предстоящи преговори между него и Мехмед III, с Рали се объркахме. Архиепископът в писмо предупреждаваше княза, че сигурно Портата му готви примамка и го убеждаваше, че “московецът, поляците, Седмиградско и римският император са се споразумели и имали общ план да потеглят срещу султана”.  Дионисий молеше Михаил Храбри , “заради светото Евангелие и заради здравето на милия му син, да изпълни клетвата и дълга си към християните и да продължи борбата”. Той ми продиктува бавно края на писмото и ме накара да го напиша с едри букви: ”Ние сме християни и не можем да живеем повече с врага! Не трябва да крия от Ваша Милост, че ако се примирим с турчина, то с нас е свършено!”

     След месец, чрез пратеника на Павел Джорджич, който се казваше Илия, ни бе донесено едно писмо до архиепископ Дионисий Рали, изпратено от хабсбургския император Рудолф II. То носеше датата  тринадесети март  илядо петстотин и деветдесет и седмо лето. С него императорът ни убеждаваше, че тъй като българските земи са в близост до австрийските владения и до тези на влашкия войвода и на седмиградския княз, най-важното е “между съседите да се установи такъв съюз на оружията и на людете, че според нуждата и случая, взаимно да се подпомагат и да водят успешно войната против врага.”

     Най-после настъпи дългоочакваният от мен ден, в който двамата с Тодор Балина трябваше да отпътуваме към резиденцията на австрийския император Рудолф II, която се намираше в град Прага. Във Влашко се срещнахме и с Павел Джорджич и заедно с пратениците на Михаил Храбри, както и с тези на Сигизмунд Батори, потеглихме, за да участваме в съдбовните преговори. Общо дванадесет човека, с дванадесет коня, се отправихме към Прага на двадесети март илядо петстотин и деветдесет и седмо лето. Мисионерите бяхме все силни и здрави мъже, калени по друмищата, та успешно се справихме с изпитанията по пътя и скоро пристигнахме. В императорската резиденция ни посрещнаха с почести и от името на Рудолф II на всеки от нас бяха подарени скъпи златни и сребърни съдове и накити, както и монети - гулдени и талери. Договорихме се - българите да въстанем срещу турците, но за това дело императорът да ни осигури шест илядо ратници, като две илядо да бъдат конници и четири - пешаци, а парите за тях да изпраща на място - във Влашко и в България. Споразумяхме се още, че ако хабсбургската войска бъде преведена през Дунава, то българите ще я поддържат с всичко необходимо, та Рудолф II да бъде облекчен. Но Павел Джорджич постави условие - на ратниците си императорът да нареди да щадят българите, живота, добитъка, къщите и църквите им и да не грабят християните. Същото каза и на пратениците на влашкия и седмиградския князе и ги помоли да го предадат на владетелите си. Както с почести ни посрещнаха в пражката резиденция, така и със скъпи дарове ни изпратиха.

XLIV

     С житието на Доброслав, което ме бе погълнало, така и не усетих, че вече била настъпила новата 2005 година. Че бях станал особняк - бях. От известно време живеех в свой свят и се стремях да не забелязвам истинския, защото не го харесвах. Имаше моменти, когато се упреквах, че с поведението си обиждам дори и домашните си. Така или иначе - бях станал егоист и колкото и да искаха най-близките ми да ме приобщят към нормалния живот, аз не желаех това да стане, защото не виждах нищо красиво в него. А дълбоко в себе си мечтаех да заживея най-после щастливо в настоящето. Ето, сега все пак погледнах през прозореца на стаята си - отсреща, у съседите, мигаха разноцветни лампички. Това бяха плахи опити на хорицата да си създадат малко радост и да посрещнат новата година с надежда, че тя ще им донесе нещо по-добро. Топла вълна мина по тялото ми, погледът ми овлажня и аз почувствах, че още мога да обичам. Не бях се прекършил съвсем, а и у другите съзрях покълнали стръкчета стремеж към щастие. Така, без да възроптая, аз приех чашата със шампанско, вдигнах наздравица и облъхнат от свежия полъх на надеждата, отпих голяма глътка. Наздраве, Български Народе! Наздраве, Добри Хора! Наздраве,Човечество!

     От екзалтацията скоро ме изведе една новина, която научих едва сега. Мощно земетресение в Югоизточна Азия и Малайзия, както и последвало го наводнение, били отнели живота на стотици хиляди души. От всички краища на света, също и от нашата Родина, вече се изпращали помощи за пострадалите райони.

     Господи, не ни унищожавай, както си сторил с  динозаврите! В нас все пак има и нещо добро - не сме съвсем безнадеждно бездуховни!

     Дълго време бях развълнуван. Запрелиствах една енциклопедия - прочетох отново както кратката теория на Чарлз Дарвин за еволюцията, така и нейното отрицание - изложените мисли на Майкъл Кремо за тъй наречената “деволюция”.  Къде е истината? Какво сме? Защо сме? Накъде отиваме? Не бях сигурен в отговорите, но дълбоко в себе си бях убеден, че най-важен е  свободно  мислещият  човек, с  богата  душевност, настроена  към добродетелност спрямо всички божи същества.

     След като се поуспокоих, аз отново разтворих Доброславовото житие - все още не бях изгубил интереса си към него.

                                            Следва продължение