19 окт. 2008 г., 05:36
От любовта от разстояние прекалено много боли
3 мин за четене
Качих се в автобуса с обичайната си бодра крачка и слънчева усмивка. Не мислех за нищо, просто ми беше готино и някак свежо предвид настъпващата пролет. Нямаше свободни седалки и трябваше да седна до една жена. Беше на средна възраст, скромно, но стилно облечена. Дрехите й бяха черни, траурни, от тях лъхаше студенина. Имаше красиви зелени очи, подчертани с малко спирала и прекрасни плътни устни, усмихната, но все пак по изваяните й нежни черти се четеше тъга.
Беше спокойно. Двете малки деца в автобуса бяха задрямали, а хората - всеки отнесен в свои си мисли. Изведнъж звъненето на телефон наруши идилията. Тъкмо щях да се възмутя на глас, когато чух, че жената до мен говори. Всъщност не говореше, а само слушаше. Накрая промърмори: "Добре, след час ще бъда там." и се обърна към прозореца. Искаше да скрие от всички сълзите си, но аз усещах риданията й.
Настъпи тягостно и неловко мълчание. Толкова тягостно, че чак задушаващо. Толкова тягостно, че сълзи напираха в очите на всички. Искаше ми се да знам причината, но ми беше неудобно да попитам. Явно жената долови любопитството ми, обърна се и започна да говори. Черната спирала се беше разтекла по нежната й бяла кожа. Очите й бяха пълни със сълзи.
- Обичала ли си? Ама истински, а не тийнейджърската влюбчивост, породена от хормоните. Има разлика между обич и любов.
Аз обичах един човек. Тогава той беше най-красивото и най-исканото момче. Запознахме се на плажа и измежду всички други той избра мен. Имаше и по-красиви, и по-умни момичета, но той избра мен. Всички ни завиждаха, но приказката ни не продължи дълго. Не защото ме е изоставил. Не! Просто всеки трябваше да се върне в своя град. Живеехме на стотици километри разстояние един от друг. Но си обещахме да си пишем редовно. Първото си писмо той започна така: "От любовта от разстояние прекалено много боли...". Никога не забравих тези думи. Изписвахме стотици редове, за да си кажем всичко. Денят ми беше описан на белия лист. Знаехме всичко един за друг и се подкрепяхме във всеки един момент, въпреки че бяхме далече. Бяхме далечни тялом, но страшно близки духом. Пишехме си близо 10 години. Бяхме решени да се съберем и да бъдем заедно.
Изведнъж писмата му станаха по-кратки и по-редки. Пишеше лаконично, сякаш няма какво да ми каже. А мен това ме убиваше. Опитвах се да задам въпроса, който ме измъчваше по заобиколен начин, но той сякаш не разбираше. Тогава попитах направо "Какво става?". Очаквах да ме успокои и да ми обясни, че си въобразявам, но просто не получих отговор. Пишех му всеки ден, но не намирах белия плик с познат почерк в кутията за писма. Проверявах през половин час, но нищо. Нямаше и помен от моето момче. Не можех да ям, не можех да спя, не можех да мисля. Светът загуби смисъла си за мен. Един ден, докато лежах в леглото, баща ми почука на вратата. Когато влезе и видях в ръцете му безценната бяла хартийка, нещо в мен трепна. Грабнах го нетърпеливо, но всяка следваща дума разбиваше сърцето ми все повече. Не прочетох очакваното успокоение, а просто обяснение за мълчанието му толкова време. Пишеше, че се е оженил, не могъл повече да ме чака. Имал дете и ме уведомяваше , че ще спре да пише, защото обича жена си и не иска да я наранява така. Моето момче беше създало семейство и ме изоставяше просто ей тъй! Не можех да повярвам. И все още не мога. Загърбих миналото и се омъжих. Сега имам две прекрасни момичета вкъщи и страхотен, мил и любвеобвилен съпруг. Всяка вечер плача преди да заспя. Още ме боли за загубеното.
- И толкова време не го забравихте ли?
- Съдбата е иронична, мило дете! Съпругът ми наследи голяма къща точно срещу дома на моята голяма любов. Преместихме се и сега сме съседи, работим и тримата в една и съща фирма и е още по-трудно. Гледаме се отстрани и копнеем един за друг, но не можем да нараним семействата си. Не бих позволила на дъщерите си да направят същото. Защото, както казваше той, от любовта от разстояние прекалено много боли.
- А сега къде отивате?
- Прибирам се по спешност от командировка. На погребение отивам. Мъжът ми се обади снощи - моето любимо момче, нашият съсед и колега се е самоубил. Оставил е само едно писмо, в което пишело: "От любовта от разстояние прекалено много боли...". Никой не знае какво трябва да значат тези думи...
Не смеех да питам повече, за да не я измъчвам. Жената отново обърна глава към стъклото и тихо заплака...
Беше спокойно. Двете малки деца в автобуса бяха задрямали, а хората - всеки отнесен в свои си мисли. Изведнъж звъненето на телефон наруши идилията. Тъкмо щях да се възмутя на глас, когато чух, че жената до мен говори. Всъщност не говореше, а само слушаше. Накрая промърмори: "Добре, след час ще бъда там." и се обърна към прозореца. Искаше да скрие от всички сълзите си, но аз усещах риданията й.
Настъпи тягостно и неловко мълчание. Толкова тягостно, че чак задушаващо. Толкова тягостно, че сълзи напираха в очите на всички. Искаше ми се да знам причината, но ми беше неудобно да попитам. Явно жената долови любопитството ми, обърна се и започна да говори. Черната спирала се беше разтекла по нежната й бяла кожа. Очите й бяха пълни със сълзи.
- Обичала ли си? Ама истински, а не тийнейджърската влюбчивост, породена от хормоните. Има разлика между обич и любов.
Аз обичах един човек. Тогава той беше най-красивото и най-исканото момче. Запознахме се на плажа и измежду всички други той избра мен. Имаше и по-красиви, и по-умни момичета, но той избра мен. Всички ни завиждаха, но приказката ни не продължи дълго. Не защото ме е изоставил. Не! Просто всеки трябваше да се върне в своя град. Живеехме на стотици километри разстояние един от друг. Но си обещахме да си пишем редовно. Първото си писмо той започна така: "От любовта от разстояние прекалено много боли...". Никога не забравих тези думи. Изписвахме стотици редове, за да си кажем всичко. Денят ми беше описан на белия лист. Знаехме всичко един за друг и се подкрепяхме във всеки един момент, въпреки че бяхме далече. Бяхме далечни тялом, но страшно близки духом. Пишехме си близо 10 години. Бяхме решени да се съберем и да бъдем заедно.
Изведнъж писмата му станаха по-кратки и по-редки. Пишеше лаконично, сякаш няма какво да ми каже. А мен това ме убиваше. Опитвах се да задам въпроса, който ме измъчваше по заобиколен начин, но той сякаш не разбираше. Тогава попитах направо "Какво става?". Очаквах да ме успокои и да ми обясни, че си въобразявам, но просто не получих отговор. Пишех му всеки ден, но не намирах белия плик с познат почерк в кутията за писма. Проверявах през половин час, но нищо. Нямаше и помен от моето момче. Не можех да ям, не можех да спя, не можех да мисля. Светът загуби смисъла си за мен. Един ден, докато лежах в леглото, баща ми почука на вратата. Когато влезе и видях в ръцете му безценната бяла хартийка, нещо в мен трепна. Грабнах го нетърпеливо, но всяка следваща дума разбиваше сърцето ми все повече. Не прочетох очакваното успокоение, а просто обяснение за мълчанието му толкова време. Пишеше, че се е оженил, не могъл повече да ме чака. Имал дете и ме уведомяваше , че ще спре да пише, защото обича жена си и не иска да я наранява така. Моето момче беше създало семейство и ме изоставяше просто ей тъй! Не можех да повярвам. И все още не мога. Загърбих миналото и се омъжих. Сега имам две прекрасни момичета вкъщи и страхотен, мил и любвеобвилен съпруг. Всяка вечер плача преди да заспя. Още ме боли за загубеното.
- И толкова време не го забравихте ли?
- Съдбата е иронична, мило дете! Съпругът ми наследи голяма къща точно срещу дома на моята голяма любов. Преместихме се и сега сме съседи, работим и тримата в една и съща фирма и е още по-трудно. Гледаме се отстрани и копнеем един за друг, но не можем да нараним семействата си. Не бих позволила на дъщерите си да направят същото. Защото, както казваше той, от любовта от разстояние прекалено много боли.
- А сега къде отивате?
- Прибирам се по спешност от командировка. На погребение отивам. Мъжът ми се обади снощи - моето любимо момче, нашият съсед и колега се е самоубил. Оставил е само едно писмо, в което пишело: "От любовта от разстояние прекалено много боли...". Никой не знае какво трябва да значат тези думи...
Не смеех да питам повече, за да не я измъчвам. Жената отново обърна глава към стъклото и тихо заплака...
© Любка Янева Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Имам приятел заедно сме от близо година той живее в Лондон... Като се влюбих не знаех... ;( от любовта от разстояние прекалено много боли!!!
-
Върха е братче, няма спор(сетих се за песента на В. Найденов -- Телефона любов) но нека се молим, ако има такава любов -- тя да ни обича също така както и ние нея - по този начин ще останем винаги заедно. Иска се търпение и с молби ще го постигнем- но накрая каквото е рекъл Господ това ще стане. А за поселдните два реда се сетих за Ромео и Жулиета
-
Абсолютно същото изпитах и аз! Настръхнах целия, а когато прочетох последните 4-5 реда, очите ми се напълниха със зълзи! В момента изпитвам същото, обичам едно момиче адски много, много! Обичам я, но разстоянието ни дели!
-
Просто не мога да изразя чувствата си. Настръхнах цялата и очите ми се напълниха със сълзи. Знам какво любов от разстояние.
-
Невероятно е...
Просто...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
