Качих се в автобуса с обичайната си бодра крачка и слънчева усмивка. Не мислех за нищо, просто ми беше готино и някак свежо предвид настъпващата пролет. Нямаше свободни седалки и трябваше да седна до една жена. Беше на средна възраст, скромно, но стилно облечена. Дрехите й бяха черни, траурни, от тях лъхаше студенина. Имаше красиви зелени очи, подчертани с малко спирала и прекрасни плътни устни, усмихната, но все пак по изваяните й нежни черти се четеше тъга.
Беше спокойно. Двете малки деца в автобуса бяха задрямали, а хората - всеки отнесен в свои си мисли. Изведнъж звъненето на телефон наруши идилията. Тъкмо щях да се възмутя на глас, когато чух, че жената до мен говори. Всъщност не говореше, а само слушаше. Накрая промърмори: "Добре, след час ще бъда там." и се обърна към прозореца. Искаше да скрие от всички сълзите си, но аз усещах риданията й.
Настъпи тягостно и неловко мълчание. Толкова тягостно, че чак задушаващо. Толкова тягостно, че сълзи напираха в очите на всички. Искаше ми ...