От нищо нещо
Кметът покани местното величие на обяд. Местното величие се среса – не че имаше какво да сресва, но поне се заглади, тури си папионка и тръгна, но преди тръгването се обади на жена си:
- Жена! Женааа... – съпругата му лежеше в спалнята, бременна с тяхната пета рожба.
- К’во, бе? К’во си се развикал? Да не съм глуха?
Тя беше наистина ужасно дърта кощрамба и раждаше на тия години само от проклетия – за да докаже, че още може.
Жената на величието беше гадна и мнителна, зад всичко съзираше намеци. Ако някой ù викнеше, тя решаваше, че я мислят за глуха, ако някой ù покажеше нещо, тя решаваше, че я мислят за сляпа; а когато местното величие ù каза, че не желае да имат повече деца, тя реши, че той я мисли за много стара.
- Не, знам, че не си глуха. Та ти чуваш даже рибите какво си говорят.
- Да не искаш да кажеш, че все подслушвам чужди разговори? – рече жена му и повдигна подозрително едната си вежда. Местното величие не видя как тя повдигна подозрително едната си вежда, защото жена му беше в стаята, а той - в коридора.
- Не, исках само да ти кажа, че излизам. Кметът ме покани на обяд.
- Знам, че кметът те е поканил на обяд. Да не ме мислиш за склерозирала?
- Боже, опази! – прекръсти се местното величие. – Та ти помниш като слон!
- Да-а-а – разхълца се жена му. – Знам, че ме смяташ за дебела като слон. С този корем! На слон ще приличам, я. – Тя се разрида много горчиво и сълзливо.
Местното величие се принуди да се върне и да я утешава.
Той я прегърна нежно и почна да бърше бузите ù с кърпичка.
- Хлъц, хлъц... дааа... знам, че те е гнус да ми избършеш сълзите с длан и затова използваш кърпичка. Изглеждам като подпухнало чудовище.
- Преди да се оженим, нямах пари да си купя дори носна кърпа – възрази местното величие, - но след като се продадох, след като продадох изкуството си, де... вече мога да си позволя повече неща.
И той нежно целуна жена си по бузата. Тя изведнъж спря да реве и го отблъсна разярена.
- Да, знам те, че си позволяваш много неща. Например онази блондинка, заради която всеки божи ден закъсняваш.
- Не съществува никаква блондинка! За какъв ме мислиш? – възмути се местното величие. Възмути се и се уплаши. – Как ще зарежа бременната си жена заради някаква си фльорца?
- А, виждам, че вече добре си я опознал.
- Въобще не съм я опознал! – рече местното величие и отстъпи назад.
- Тогава откъде знаеш, че е фльорца? – жена му се вбеси, хвана чадъра, който лежеше под възглавницата и почна да налага мъжа си по гърба и главата. Тогава любопитството му надви болката.
- Какво прави този чадър на леглото ти? – запита местното величие, докато се мъчеше да се предпази с ръце от посипващите се по главата му тежки удари. – Никой нормален човек не си държи чадъра под възглавницата!
- А-а-а-а... на ти, наа-аа... Сега и ненормална се опитваш да ме изкараш! Махай се веднага при твоята блондинка. Не искам да те виждам.
- Блондинка има само в болните ти представи.
- Отивай при нея, където и да се намира тая кучка!
В този момент той изтръгна чадъра от ръцете на жена си.
Децата изведнъж нахлуха в стаята и завикаха:
- Тати, тати, ти защо биеш мами с този чадър?
Тати заплака и избяга през вратата. Дойде му в повече.
© Ммарина Пенчева Все права защищены