От нищо нещо
Кметът покани местното величие на обяд. Местното величие се среса – не че имаше какво да сресва, но поне се заглади, тури си папионка и тръгна, но преди тръгването се обади на жена си:
- Жена! Женааа... – съпругата му лежеше в спалнята, бременна с тяхната пета рожба.
- К’во, бе? К’во си се развикал? Да не съм глуха?
Тя беше наистина ужасно дърта кощрамба и раждаше на тия години само от проклетия – за да докаже, че още може.
Жената на величието беше гадна и мнителна, зад всичко съзираше намеци. Ако някой ù викнеше, тя решаваше, че я мислят за глуха, ако някой ù покажеше нещо, тя решаваше, че я мислят за сляпа; а когато местното величие ù каза, че не желае да имат повече деца, тя реши, че той я мисли за много стара.
- Не, знам, че не си глуха. Та ти чуваш даже рибите какво си говорят.
- Да не искаш да кажеш, че все подслушвам чужди разговори? – рече жена му и повдигна подозрително едната си вежда. Местното величие не видя как тя повдигна подозрително едната си вежда, защото ...