Здравей „принце“,
Не знам как стигнахме дотук, ама на. Дори не знам защо ти пиша това, след като никога няма да го прочетеш. Освен ако не ти го пратя в някой момент на пиянско самосъжаление. Ама пак няма гаранция. Щото за да четеш нещо, трябва да си говорим, нали? А ние не си говорим. От седмици. Повече от шест седмици или 47 дни, ако трябва да съм точна. И да, броя ги. Защото ми е криво, че не счете за нужно дори да отговориш.
Знаеш ли, има елементарно благоприличие, а игнорирането е много по-неприятно да кажеш на един човек „разкарай се, не искам да имам нищо общо с теб“. Защото ако му го кажеш, ще бъде неприятно, обаче поне ще имаш доблестта да кажеш на човека в очите – или в профила, както е нашият случай – че не те интересува. А така, като мишка по терлици. Добре. Не ти пука, разбирам. Не ми е приятно, криво ми е, обаче някак си разбирам. Най-вече разбрах, че собственият ми малоумен и лабилен мозък сам си е измислил история. От ония, със щастливия край, където текстът свършва с „т ...