От същата кал лястовиците съзиждат световете си…
„Хората се нуждаят от малко лудост,в противен случай, никога няма да имат смелост да прережат въжето, за да се освободят”.
(Никос Казандзакис)
Тих бе Младен - в лудостта си, в самотата си, вече шест години. Тишината го бе поставила в обятията на живота, но с усмивка следваше повика му. Ако спреше, значеше, че се е дал на страха, на раздорите, на завистта...
Стреснат бе в съня си от горящо одеяло, метнато върху му и подпалено, уж на шега, от синовете на чичо му.
От болка ли, от уплаха ли, започна да куца, чуваше слабо, ходеше все объркан, уплашен, трескав. Отломки от душа запълниха очите му, но се усмихваше.
Чичо му го остави на пътя между две далечни села. Срамуваше се от лудостта. Защото тънка бе границата между чистия ум и болестта, дори тя да е единствената реакция към болното общество. В лудостта има свобода и сигурност... А луд ли бе Младен, или просто дете... Обичаше това, което хората мразеха - живота, смъртта, свободата...
Безпът ...