От същата кал съзиждат световете си...
От същата кал лястовиците съзиждат световете си…
„Хората се нуждаят от малко лудост,в противен случай, никога няма да имат смелост да прережат въжето, за да се освободят”.
(Никос Казандзакис)
Тих бе Младен - в лудостта си, в самотата си, вече шест години. Тишината го бе поставила в обятията на живота, но с усмивка следваше повика му. Ако спреше, значеше, че се е дал на страха, на раздорите, на завистта...
Стреснат бе в съня си от горящо одеяло, метнато върху му и подпалено, уж на шега, от синовете на чичо му.
От болка ли, от уплаха ли, започна да куца, чуваше слабо, ходеше все объркан, уплашен, трескав. Отломки от душа запълниха очите му, но се усмихваше.
Чичо му го остави на пътя между две далечни села. Срамуваше се от лудостта. Защото тънка бе границата между чистия ум и болестта, дори тя да е единствената реакция към болното общество. В лудостта има свобода и сигурност... А луд ли бе Младен, или просто дете... Обичаше това, което хората мразеха - живота, смъртта, свободата...
Безпътен, Младен започна да краде усмивки от птиците. Приши си джобче към ризката, за да събира открадното, онова, което мереше само сърцето. Вътрешно бе приел, че ако се бориш да спасиш другите, спасяваш и себе си.
Освобождаваше зайци от капаните на ловците, отваряше вратите на гълъбарниците, в които тъжно сънуваха птиците... Момчето виждаше как усетилата свободата гълъбица тихо напусна клетката. Завръщаше се, сякаш усмихната, крепейки в човка бледорозово цвете, с лилави линийки по пазвите на рокличката му. Отскубна едно от листата и натърка очите на стария гълъб, несмеещ да излезе сам. Останалото от цветето гълъбицата пусна в ръката на Младен в знак на благодарност. Момчето го скъта в хранилищата си от тайни, някъде между гънките на сърцето, където като Цербер пазеше детските си мечти, мисли, спомените, сезоните, скупчени съзерцания, цветовете на живота. А който имаше цветето в душата си, виждаше през неясното, та и слепота знаеше как да цери...
Младен спеше по оборите или в стари воденици, хранеше се с плодове или гладуваше, но в пръста, калинките му се струваха като скъпоценни камъни и пак се усмихваше. Понякога, от своите кули и светилища на смелостта, опъваше ръцете си като тетива, за да се предпази от мнимите зверове или се загръщаше така, сякаш го прегръщаше приятел. Усещаше липсата на животворната вода на приятелската дума и прегръдка, но се усмихваше.
-Па-па-пааа! Гарванчо, не скуби приятелите ми... - стреляше уж по гарваните, които закачаха по-дребните птици.
А селяните го отбягваха, децата награбваха някоя шепа кал от разкаляните дворове и, минеше ли, го замеряха, спъваха го. Младен се усмихваше - та от същата кал лястовиците съзиждаха световете си… В солидарност, като приятели.
Веднъж реши да се покатери на череша, но разярен стопанин хвърли по него камък, удари главата му. Уморени червеникави сълзи, капнаха в червено-кафявата палитра на залеза. Олюля се и, падайки, нарани бъбреците си. Отдалечи се като ранена птица, но горчилката го събори в прахта под навеса на слепия грънчар Мюмюн. По голите греди на навеса бяха окачени дъна от криви съдини, които чертаеха дъги и вечности. А парчето замъглено огледало, което висеше под тях, събираше мъртвите, бледи лица на годините. Миналото ги гледаше насълзено, въздишаше. Колелото на грънчаря тихо дремеше.
Червеното зарево на черешата рисуваше калейдоскопно по челото на лежащия под навеса тринадесетгодишен Младен. Като истини подскачаха отблясъците, мятаха се в рошавата му коса и с кикот на луд изхвърчаха или се плъзваха по петите му като пламъци…
Над главата му синьо-черни лястовици лепяха кал и мъх по миналогодишните си гнезда, подсвиркваха с жажда за живот. Сякаш се усмихваха... на безстрашието на падналия. Старият грънчар се надвеси над Младен, усетил присъствието му. Попипа лепкавата от сълзите и кръвта момчешка глава и, сякаш за да изправи на крака падналия, рече:
-Стани бре, дядовото! Не ги ли чуваш? Лястовиците ти се кикотят, че на тях им се живее... А мойте череши имат трапчинки на момиче, че малките им червени сърчица са приспивани и будени от песента на грънците... Откак очите ми не виждат, само дремят... Не чуват колелото. Трябва да събудя децата, дядовото... А странен е светът, чедо, пише ни като думи в книгите си и често обръща смисъла...
Младен тихо трепна. Неволно бе стиснал цветето в джоба на ризата си. Молеше се да чуе песента на грънците под ръцете на стария майстор, да види отново шарките им...
Изведнъж му се стори, че опашките-ножици на лястовиците нарязаха памуковите облаци. Под главата му бе станало облачно-меко, имаше човешко рамо, на което да почине. Старият грънчар го бе вдигнал с немощните си ръце и седнал под черешата, тихо го полюшваше. Дъната на глинените съдинки блестяха, озарени от сълзите на лястовиците... Дядото се бе вторачил в огледалото, там имаше две фигури, следвали сами повика на живота... Късното им приятелство бе връв, която щеше да ги освободи...
-Чедо бре, чуваш ли? Колелото пее, разплака лястовиците, че тих бе Младенчо, много тих, техния приятел Младенчо. А доброто бе неговата лудост. – каза старецът и запрегръща лудото, сякаш да му даде от своят живот. - Че тих бе Младенчо, тихо си отиде Младенчо... като повик на лястовица. Но не спря... Спаси се! Защото в една детска въздишка, с размерите на зрънце, бе запазил собственото си „аз”...
© Петя Стефанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря за коментара, Диана!
-
Според мен, не е нужно да си луд, дори малко луд, за да прережеш въжето...Чети, много, учи се на всичко, касаещо човека и неговия свят...Много е важно не само как пишеш, но и какво точно пишеш, какво казваш с написаното...Поздрави!
-
feia (Вилдан Сефер,Индиана (Криси ),Eia (Росица Танчева), радвате ме!
<a href="http://smiles.33b.ru/smile.142962.html" target="_blank"><img src="http://s17.rimg.info/dc5b632e9fa5218b6a91ac93f6c3a6a9.gif" border="0" /></a> -
Вълнуващ разказ.
Поздрав, Петя! -
Това четох наскоро нелогната. Покъртително!!! Талантът ти е безспорен, Пете!!!
-
Харесвам дълбочината на разказите ти - откровения!
-
Младен е част от градския фолклор в Русе!Благодаря за прочита!
-
!!!
-
Много ми хареса!
Пишеш много талантливо и умееш
да се докосваш до сърцето на
читателите! ПОЗДРАВИ!
-
Прочетох с удоволствие, Петя!
И знаеш ли колко си права - човеците сме станали толкова жестоки, че добротата наричаме лудост...
За да оправдаем липсата и, навярно...
Благодаря ти за подарените минути човечност! -
Селвер,Антонио, Веска, благодаря, че се поспряхте при мен!
-
<a href="http://smiles.33b.ru/smile.164693.html" target="_blank"><img src="http://s19.rimg.info/cc430e0c09c8007e802415bc8e4fcc20.gif" border="0" /></a>
-
Поздрав!!!
-
Добре написано!
-
Благодаря за отзивите ви!
-
ШЕДЬОВЪР!!! Аплодисменти... Благодаря!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
