Всеки си има собствено верую, спрямо което живее.
Всеки си го изгражда това верую според себе си, и си поставя рамките на това което може, и което не може.
Това е истинската религия на човека.
А тая външната е само мода. Всякакъв можеш да се пишеш, ама какъв си отвътре – само ти си знаеш.
А истината е тая - разплачеш ли човек, значи не си човек, а всичко друго е пепел.
Това си мислеше отец Евстатий.
И други работи си мислеше, ровичкаше в своето минало и го беше срам от себе си когато си спомняше това, или онова от нещата които беше правил.
Може би след време щеше да се тюхка и за нещата които сега правеше, знаеш ли. Май някои хора са си такива.
И това е до гроб, мама му стара, каза си той.
Колкото и да ти се иска да започнеш на чисто, тия неприятни спомени остават като лекета, и все се връщат неканени, без хич да ги търсиш.
Той затова и си смени името при ръкополагането и от Стойко стана Евстатий, не че беше задължително, но поиска така, понеже му се искаше по-бързо да забрави старото. ...