Всеки си има собствено верую, спрямо което живее.

Всеки си го изгражда това верую според себе си, и си поставя рамките на това което може, и което не може.

Това е истинската религия на човека.

А тая външната е само мода. Всякакъв можеш да се пишеш, ама какъв си отвътре – само ти си знаеш.

А истината е тая - разплачеш ли човек, значи не си човек, а всичко друго е пепел.

Това си мислеше отец Евстатий.

И други работи си мислеше, ровичкаше в своето минало и го беше срам от себе си когато си спомняше това, или онова от нещата които беше правил.

Може би след време щеше да се тюхка и за нещата които сега правеше, знаеш ли. Май някои хора са си такива.

И това е до гроб, мама му стара, каза си той.

Колкото и да ти се иска да започнеш на чисто, тия неприятни спомени остават като лекета, и все се връщат неканени, без хич да ги търсиш.

Той затова и си смени името при ръкополагането и от Стойко стана Евстатий, не че беше задължително, но поиска така, понеже му се искаше по-бързо да забрави старото.

Всичко започна когато Мария му дойде в затвора на свиждане.

Дотогава Стойко си беше Стойко.

А след като тя разплакана си тръгна без нищо да му каже, Стойко вече го нямаше.

Беше сряда след обяд, и времето беше малко задушно.

Когато тя влезе в стаята той я огледа скришом, и тя му се видя малко по пълничка от преди.

Отдавна не се бяха виждали, вече беше почнал да забравя лицето и, косата и.

Сега беше късо подстригана, и боядисана в по-светъл цвят.

Живота навън си вървеше.

Белезите се забравят, направи му впечатление, но поведението на човек, начина по който тя говореше, или ходеше, той можеше още сега на момента да ти ги изиграе, което му се стори странно.

Седяха и се гледаха. Говореха си.

За това и онова, за детето, за старите, за това как се оправяха без него, стигаха ли парите и все такива неща.

Беше вътре за десет години, но се надяваше да излезе след пет.

Всеки се надява на нещо.

        -И като излезеш всичко ще е наред, каза му тя, нали. И го погледна.

         -А като изляза, попадне ли ми случай, пак ще се пробвам, отвърна и той тихо.

Беше го яд и на себе си, и на всичко, и може би затова така я подкара.

Пак ще подправя и сметките, и подписа, и каквото ми падне....и знаеш ли защо, продължи той.

Защото не може едни такива хора като нас никога нищо да нямат, все да им пари под краката, и да си изсмукват парите от пръстите, а други прости нехранимайковци да си купуват банка след банка, и да си бършат насрания гъз със столевки...не трябва да е така, и аз ако мога...пак....и...

И тогава Мария се разрева.

Ей така, като дете.

От думите му ли, от истината ли, от това, че немотията вечно я стягаше и усукваше, и тя си знаеше, че тъй ще е цял живот, за него ли, за детето, или за себе си...

Тя стана и бършейки с лакът сълзите си се обърна и побягна през вратата.

      -Извинявай, аз не точно това исках да кажа, провикна се той след нея, недей сега... но така и не беше чут и думите му останаха да висят в празната стая.

А за какво точно тя така се разрева той не разбра, но се досещаше. Причини – хиляда и пет.

Той и друг път я беше разревавал, но сега беше различно.

Точно тогава нещо се обърна в него, и той разбра че Стойко вече го нямаше.

Защо съм такъв, Господи, защо?

Защо е всичко това, и въобще има ли край нещастието, а?

Ей така се питаше той и гледаше нагоре.

А отгоре – нищо. Седят и мълчат като пукали Господ и светиите, а и кой знае – даже може и да им е забавно. Нали са над тия неща.

След седмица дойде молбата за развод.

И той я подписа – по взаимно съгласие.

Така е по-добре за всички, каза си той.

Както и че си го заслужавам – и това е вярно. Нека поне тя е свободна, че то моите демони – те край нямат, така си викаше той, и и подписа молбата.

А живота си продължи.

Сутрин ходеше в цеха към затвора, и правеше столове, палети, и други такива дърводелски неща. Понаучи това, онова, не беше като счетоводството.

После го връщаха в килията. Там той четеше книги, задаваше си въпроси и търсеше...търсеше къде се беше дянал старият Стойко.

В затвора всяка седмица идваше един поп. Поп Григор се казваше.

Той вървеше изправен в черното си расо, един такъв без да бърза, някакво спокойствие лъхаше от него, беше му направило впечатление на Стойко и това го заинтригува.

Поп Григор събираше хората в бившата учебна стая, защото и такава имаше там, който иска и който дошъл – дошъл, поизчакваше малко, а после започваше да им говори нравоучения, и да им чете от Библията. Имаше хубав глас, беше добър оратор и увличаше. На Стойко му стана интересно.

Сега, дали поп Григор наистина така се казваше, и защо беше станал поп, кой да ти каже, а и няма смисъл да питаш, защото Стойко после разбра, че за влизането във вярата на всеки човек причината е различна, и две със две еднакви нямаше.

А неговата причина беше Обещанието.

Там някъде зад тая мътилка на християнската идеология той съзря, че имаше един човек, един син на Господа Бога който ти казваше, че ти прощава всичко, говореше ти че ти си нещо безценно, и ти обещаваше ново небе и нова земя.

Обещаваше ти един нов живот. Ето това беше неговата причина. Това беше нещото, което го привлече.

Всеки иска да започне на чисто.

А Стойко искаше точно това, защото вече не понасяше и себе си, и живота си.

Задаваше си много въпроси, а отговорите бяха много малко, но Стойко беше достатъчно умен за да не търси в религията готови отговори, защото знаеше, че всеки сам трябваше да си ги смели и сам да достигне до нещата.

Готовите отговори - това бяха нещата до които бяха достигнали другите, а не той. Религията не е точна наука като математиката, с леми, теореми, и тем подобни.

Но както и да е - Стойко беше запленен от Обещанието, и една вечер реши, реши не, а по-скоро почувства, че трябва да стане свещеник.

Искаше да изпита Обещанието.

И се впусна в тая вяра така както се впускаше във всичко което харесваше - с плам, усърдие и старание.

Започна да чете богословската литература, която поп Григор му носеше.

Питаше, и разпитваше, и малко по малко му ставаше по-леко, не от отговорите които получаваше, а от собствените му усилия да стане човек.

Пооплешивя през тия години, пусна си брада, и ако го срещнеш навън наистина с поп ще го объркаш.

Абе с една дума – искаше Стойко да стане свещеник, обаче поп Григор му изясни йерархията в тая работа, и разбра, че за да станеш поп в църквата задължително трябва да си женен, а той една жена имаше - Мария, макар и разведен с нея, и друга не искаше. Иди ги обясни тия работи.

Затова като излезе от затвора поседя малко навън, поогледа се около себе си - всичко му опротивя, и взе че стана монах – от един затвор, та в друг.

Но така тъкмо не го виждаха старите му познати, че да му задават неудобни въпроси, и да гледат насмешливо след него, както беше в тия дни.

Приятелите му бяха станали чужди, той също им беше чужд. Хората излизаха, смееха се, ходеха на срещи и концерти, и сякаш се движеха в едно русло, от което той беше излязъл и чувстваше, че връщане назад нямаше.

Стягаше го в затвора, стягаше го и навън. Там където той си мислеше, че ще намери свобода, разбра, че тя я няма за него. 

Стойко смътно почувства, че това е оня период в живота на човека, всеки го има, когаго се чувстваш сякаш се носиш по бурно море, и отчаяно се нуждаеш от нещо сигурно и истинско на което да се опреш.

Манастира стана за него тоя остров на спасение

Много вода изтече, Стойко укрепна във вярата. Много неща му се изясниха, най-вече такива касаещи самия него.

Стойко.... хайде стига с тоя Стойко... Евстатий беше добър монах, стана йеромонах, и продължи да се издига с вяра и усърдие и по тая стълбица.

И през цялото време се питаше – Е, добре де, сега при все тия мои служби и неща, аз по-добър човек ли станах.

И си отговаряше – не, не съм по-добър, същият съм си, но важното е че го има това желание у мене да стана човек, никого да не разплаквам, и сълзите на хората да ги трия с думи на истина и надежда, и на усмивка да ги правя.

Ей така станаха нещата, но всичко това беше много отдавна, струваше му се – в един друг живот.

А сега стоеше пред масата на Негово Високопреосвещенство, тоест Митрополита, и чакаше да чуе от него това, за което си мислеше, че беше повикан.

   -Ела, Евстатий, първо ще повечеряме, покани го Митрополита с ошлайфаният си басов глас.

После седна на дървения трон, и разля вино в кристалните чаши, червено като кръв.

Евстатий знаеше, че човек винаги вижда само това, което иска да види.

Затова се учуди, че взе да забелязва дреболии – като тия изящни кристални чаши, от които бавно отпиваше Митрополита, и си квасеше брадата.

Като Ролекса на лявата ръка, който проблясваше когато той се протягаше.

Като просяците пред църквата отсреща, които се виждаха през прозореца.

Като черната лимузина, която седеше пред входа му.

Като килима в хола, където потъваш докато ходиш по него, както и старата резбована маса на която стояха, точно като в петзвезден хотел

Ей такива неща.

Митрополита се покашля, остави виното и погледна към Евстатий, който точно в тоя момент изглеждаше много отнесен.

        -Евстатий, знаем, че преди си бил счетоводител, и то добър, в голяма фирма.

Имаш и знанията, и организаторските умения, и си усърден и честен.

Трябва ми някой, който да ми помага, Евстатий – някой като тебе, на когото човек може да довери всичките си дела, и да знае, че ще бъдат добре свършени. Викарий ми трябва с една дума.

Ще си помислиш ли?

     -Ще си помисля, Ваше Преосвещенство, отвърна бързо Евстатий, за да скрие внезапно връхлетелите го спомени от един предишен живот.

Нещо го жегна, та чак болеше.

Човек все си вика – ето свърши се.

Свърши се и тая трудност, свърши се и това изпитание, свърши се и тая съблазън, и все всичко се свършва, и все край няма.

Докато си жив няма свършване.

Той, дявола, друга работа си няма, виж го ти сега пред какво ме изправи, каза си Евстатий – дяволска работа.