Борбата е безмилостно жестока.

                                                                             Борбата, както казват, е епична.                                  

                                                                             Аз паднах. Друг ще ме смени и...

                                                      толкоз.

  Какво тук значи някаква си личност?!

                                                                          Разстрел, и след разстрела – червеи.

                                                                          Това е толкоз просто и логично…

Никола Вапцаров

         Думи, думи и отново думи. Празни думи – изхабени до кръв. Подвиг след подвиг… и нищо. Слава няма – умрял идеал. А ти… това ли искаше ти? Безименен, останал някъде там – в миналото, незнайно и ненужно къде. Дори на тебе ти е все едно. Преди те болеше много, но сега вече не усещаш нищо. И мъката по прашната мечта изчезна. Толкова думи… толкова решения – за да бъдеш нищо, а някога искаше история.

         Спомняш ли си? Беше мрачен, дъждовен ден – поредният еднообразен и празен ден. Ти отново се опитваше да запълниш пустинната си душа, но не ставаше. Ти се мразеше, мразеше и света, задето е толкова сляп. Мразеше и дъжда. Нищо красиво няма в него – обикновена изливаща се вода, а надеждата за дъга… Къде ти дъга? Я се покаже, я не… а да се надяваш – няма смисъл, ти желаеше по-големи неща. Искаше да промениш света, да помогнеш на хората в нужда и да те запомнят. БАНАЛНО. БАНАЛНО. БАНАЛНО. Прекалено при това, но ти го желаеше… нали? Искаше го повече от всичко. Мислеше, не, беше сигурен, че ще го постигнеш. И успя ли, кажи ми ти? Не можеш – устати ти е няма, думите празни… очите… Казват, че когато не можеш да изразиш нещо с думи, го правиш чрез очите, но… твоите – те са като бездънни ями. Съжалявам… ти искаше да напишеш история.

         Обичам изгревите. Няма нищо по-хубаво и вдъхновяващо от това да гледаш как светът се събужда и се подготвя за деня. Лъч светлина, процеждаща се сред облаците. Лъч, а после навсякъде. Ти си сам. Ти и изгрева. И залезите… и те са хубави, но прекалено тъжни. Така казват – за мен те също са начало. Началото на вечерта. На онази енигматична част от денонощието. Залезите са… те са тихи и вълшебни. Едни малки магически ефекти на природата. И ти ги харесваше, нали? Спомням си, че желаеше твоята история да започне така:

         Всичко започна, докато гледах поредния изгрев над морето. Ужасно ми се спеше, но все пак гледах. Беше… защо ли трябва да казвам как беше? Та кой може да опише изгрев? Никой. То е като да нарисуваш душата си? Невъзможно. Гледайки изгрева, дойде и залезът… един ден, прекаран пълноценно. Исках да пиша, да рисувам и да пея. Чувствах се жива. Бях жива сред мъртъвци. Исках и тях да съживя, да отворя очите им, да свържа изгрева и залеза в едно… цяло.

Исках. Аз винаги искам. Винаги прекалено много, но и някак си недостатъчно. 

Исках да гледам с широко затворени очи, защото – повярвайте ми, ако искате, но това е единствения начин да видиш нещата отстрани. Да се слееш с тях и да оставиш следа. Звучи клиширано, изтъркано… но и ти го искаш. И теб те е страх от забравата, приятелю мой, страх те е, че от теб ще остане само пепел… и нищо повече. Цял живот пропилян – за щастието на другите. Цял един изхабен – за нищо. И това ли беше? Край на изгревите, залезите и вълните? Да, приятелю, страх те е… от истината. Аз ли? Аз не знам от какво се боя, затова пиша и историята на живота си, защото ако не сега, то после ще е късно. После ще дойде въпросът “Защо да я пиша?” и съмнението “Хората няма да я харесат”. Тези верни другари могат цял свят да разрушат, затова и аз бързам.

Но как да я започна? С име и адрес?

Не, почти всички тъй започват, а аз искам да бъде различна. Сетих се.

         Здравейте. Привет и добър вечер или сутрин, а може би… ден. Ще започна моя живот, моята история с хилядите ми мечти. За тях живея. Аз мечтая да обиколя света, да разреша някой друг световен проблем и да оставя следа. Ще кажете и какво ни пука на нас? Прави сте, не ви пука и тука е проблема. Затваряйки се в илюзорния си квадрат, вие затваряте и другите. Пречите им. Не искате да са  щастливи, защото вие самите нямате смелост да бъдете. Искате и другите, като вас цял живот да мъкнат тежките вериги на мрачното ежедневие. Едно и също. Едно и също. Едно и също всеки ден… и това е. Нищо повече. Все едно и също. Горко му на този, който тръгне да търси нови земи – с думи ще го убиете, защото никой не трябва да се извисява над хоризонта. …

         Точка. Нямам какво повече да кажа. Точка. А… мислех, че думите сами ще извират… но истината никога не се пише сама, нали? Точка, но не и край... историята се пише постоянно. Всеки ден и час. Може никой да не я прочете, но тя все пак ще е написана.

         Точка – не, а многоточие… рано е да се сложи край.

Аз сметката не съм платил... И листите не съм изписал.
Бъди добър да ми дадеш необходимата отсрочка...
Две точки съм поставил знак... Не искам да поставям точка.

Недялко Йорданов