Тя ми превърза очите. Млада, трепетна, неопитна. Едва напъпила, с твърди зърна. Крехко пролетно стебло. Зелен аромат, влажен от въздуха, чист и желаещ. Загатващ за пръскане, разраняване на цялост. Откриване на тайна. Възбуждаше ме.
Така чувствах Съдбата. Приличаше ми на девойче. Толкова силно присъствена никога не е била. Не можах да удържа ерекцията. Капилярите ми се опънаха като шевчета. Замай ми се свят. Не бях е усещал така. Сега почти ме заблуди, че има тяло. Нещо което да прегърна, да прокарам длан по тънките му бедра, то да ме гледа учудено и леко плахо, да усещам трепета на колебание и възбуда. Да го изпълва топлината която да го прави по-дръзко и по-дръзко, да продължим…Но такова тяло нямаше. Играех си със Съдбата, не че е съдба, но поради по-подходяща дума я наричах така. Правих го поне веднъж в годината. През останалото време видимо забравях за нея и за нашите преживявания. Носих се в ежедневието с част от сянката и енергията й. Сигурно вътрешно живеех с нея. Идваше момент к ...