Тя ми превърза очите. Млада, трепетна, неопитна. Едва напъпила, с твърди зърна. Крехко пролетно стебло. Зелен аромат, влажен от въздуха, чист и желаещ. Загатващ за пръскане, разраняване на цялост. Откриване на тайна. Възбуждаше ме.
Така чувствах Съдбата. Приличаше ми на девойче. Толкова силно присъствена никога не е била. Не можах да удържа ерекцията. Капилярите ми се опънаха като шевчета. Замай ми се свят. Не бях е усещал така. Сега почти ме заблуди, че има тяло. Нещо което да прегърна, да прокарам длан по тънките му бедра, то да ме гледа учудено и леко плахо, да усещам трепета на колебание и възбуда. Да го изпълва топлината която да го прави по-дръзко и по-дръзко, да продължим…Но такова тяло нямаше. Играех си със Съдбата, не че е съдба, но поради по-подходяща дума я наричах така. Правих го поне веднъж в годината. През останалото време видимо забравях за нея и за нашите преживявания. Носих се в ежедневието с част от сянката и енергията й. Сигурно вътрешно живеех с нея. Идваше момент когато тя ми напомняше за себе си. Изведнъж всичко започваше да ми се струва маловажно, средство за придобиването на което съм се изхабил достатъчно. Трябваше да й обърна внимание, а тя да ме заведе по дирите на следващата история и изживяване. Оставаше ми нещо като сън, еротичен спомен, дни независими от останалите в живота, едно различно съществуване в което се раждах, за часове достигах възрастта си изживявах нещо за дни и умирах, за да продължа отново старият си живот, до следващата година и карма. Никога не е била такава. Тя винаги си беше различна което й приличаше, защото си беше капризна. Нали я наричах Съдба. Какво правих? Поставях ръката си в нейната. В гаража имам една огромна карта на страната. Покрива цялата стена. Превързвам си очите. След туй мятам стреличка срещу картата. Където се забие това става моя цел на пътуването, а то винаги е свързано с преживявания. Миг очакване на неочакваното. Превързвам си очите, но го правя бавно. Какво ли не ми минава през главата в това време. Въртя между пръстите стрелкичката си и съм локатор. Улавям това което излъчват в този миг кожите в ефир. Непознати копнения, трепети, а някъде, някъде някой ще ме срещне. Няма представа, че ще се случи, аз също, но мигът за срещата се подготвя сега. Сляпата съдба нека решава. Сега я чувствам млада, набъбнала от пролетните лъчи. Явно защото е пролет. Замахвам и си представям стреличката като живот. Стрела летяща в свят с лоша видимост. Усещането на неизвестното е възбуждащо. Чувам, че стрелата се заби. Опитвам се да определя по звука дали се е забила в планина или в низина. В низината трябва да прозвучи като токчета в мрака, в планината като целувка по лявата гърда и хрупане в сняг. Разбира се това не се случва. Винаги си прозвучава като забиване на стрела в карта.
Махнах превръзката.
Да. Далече. Планински терен. Съдбата ме обича. Най-страх ме беше да не го забия където се намирам. Сигурно щях да почувствам стреличката точно в сърцето. Съдбата ме обича.
Унесох се и не обръщах внимание на несъществуващото момиче чието присъствие не изчезна въпреки, че си свалих превръзката си. Оставих си я да ме закача и да ми шепти неприлични неща и поетични глупости, а аз си шофирах и си свируках. Прекрасно време, шарени пътища и необяснимо чувство готово да избухне в смях. Отворен прозорец, ръката ми отвън. Не е толкова топло, но пък този въздух не може да не го пипнеш. Сега се е паднало съдбата да го разголи. Друго си е долу. Изтекли бяха часове. Преминаха какви ли не мисли. Спрях само веднъж за да хапна на бързо и веднъж за една бира. Чистият въздух бързо изчисти парата й, а часовете не почувствах. Свечеряваше, а бях по-бодър от утринта въпреки, че съм пътувал повече от триста километра. Малката отдавна не се закачаше. Май беше заспала на седалката свита като котенце. Дали да я завия. С какво се завива въображаемото? Доста интересен въпрос. Завих по черен път. Колата заподскача по неравностите. Виеше се като гръбнак покрай пропаст, водеше към котловина. От едната страна скалите бяха застрашително надвисени и приличаха на нещо като зъби, на нещо като разпадащо се чудовище в края на филма на ужасите готово под тежката си снага да затрупа всичко под себе си. Малките като мравки герои бягат отчаяно, но няма къде защото е пропаст. Струваше ми се, че по този път не е минавал никой от години. Целият напукан като разранен от гадна болест станал на стълбички, тук там избили корени и растения. Стесняваше се и се килваше на страната към пропастта. Мантинелата свършваше. Ръждясала и пречупена. Намалих и продължих още по внимателно. Малко по напред следваха насипани остри скали и ставаше още по-тесен. Къде си мислих, че отивам. Оттук явно не се минава. Зад серия от остри завои се виждаха някъде долу черти на малко селище. Съвсем неясно. Пречеха короните на високите дървета, а и беше станало по тъмно. Сигурно се стигаше по друг път. По този наистина не приличаше да минават превозни средства. След следващият завой малко се разшири и се появи мантинела, но нататък се бе откъртил толкова голям скален блок, че беше невъзможно да се продължи. Излезох от колата. Мрачно си помислих, че ще ми е доста трудно да направя маневра за да я обърна, но това ще му мисля когато реша да си тръгвам. Дано не я затрупат скалите. Не беше изключено. Натежаваха като преклонна възраст. Това сравнение ми хрумна и незнам защо ми натежава и в гърдите. Нещо мрачно имаше тук. Не мога да си обясня какво. Мястността беше прекрасна. Все пак пролет в планината. Чух малката, че се шмугна сред дърветата засмя се с вятъра и изчезна навътре.
-Много смешно. - обърнах се в посоката на шума -Играе ти се, е, поиграй си.
Селото или малкото градче беше на километри надолу. Не знаех колко завои прави пътя, но нищо чудно да стигна на зазоряване. Ако намеря някоя пътека през гората, тръгвам напряко дори с риск да попадна на пропаст. Метнах раницата на гърба и пришпорих крачка. Скоро мрака стана непрогледен. Как си представях да тръгна по пътека сред дърветата? Голям умник съм няма що. Странно ми се стори, че не стига никаква светлина от селото. Всъщност дали имаше изобщо нещо или така ми се е сторило. Може да съм видял покривите на някакви овчарници или вилна зона. Твърде ми пречиха дърветата, а и здрача ми пречише да видя ясно. На картата нямаше отбелязано тук нищо. Но все пак нанякъде е водил този път. Препънах се, стори ми се, че падам в пропастта. Изпитах за части от секундата ужаса от падането в бездната. После болката от ожулването по дланите ми върна живота, но осъзнах, че положението ми не е безопасно. Бях постъпил по-наивно и от днешната ми спътница. Впрочем къде се изгуби, тя. Е, тя не може да падне и да си строши гърба, но аз мога. А ако падна така, че да не се убия напълно. Тук няма кой да ме открие. Ще има да се моля на мрака да настъпи. Продължих възможно най-внимателно, но в какво бях изострил вниманието си, не мога да кажа. Вървях в нищо. Пълна слепота, а стъпките ми бяха едни такива мляскащи като, че ли камила преживяше. Засмях се като си представих физиономията ми, а след като ехото от смеха ми заглъхна застинах и се вслушах ужасен. Нещо имаше наблизо. Нещо което издаваше дразнещ и хищен звук. Жилещ, нападателен. Не можах да различа какво е. Замлъкна. Как се бях насадил само. И като дете съм си правил глупости, но едно пораснало дете явно си има по-голями възможности. Сега нямаше и как да ме потърсят големите. Та нали точно от света им бягах.
Пак чух жуженето. Някъде зад гърба си. Близо. Като звяр с камшици вместо устни и много гърла. Метален звяр от преизподнята. Спокойно, много се подаваш на въображението си. Шумът е от нещо което се намира тук, а не в отвъдното и не е толкова страшно. Звукът се усили и видях. Удряха се провиснати жици от електрически стълб. По-горните се бяха скъсали и се увили около по долната. Вятърът ги удряше и звъняха. Засмях се. Имаше защо. Първо звярът го нямаше. Второ успях да видя жиците, значи беше по-светло и се намирах по-близо до селището. Походката ми стана по-бодра. Забелязах вече и пътен знак. После схлупена къща мъждукаща едва в млечна светлина. След туй видях и друга, но чувството на тежест в гърдите отново се усили. Имаше нещо странно. Без съмнение това беше селището или поне покрайнините му. Ето още сгради… Тишината крещеше заглушително. Пееше някаква планинска песен. Тайнствена планинска песен с ноти на безкрайна болка. Мистерия на една непознаваема съдба погълната като крясък в пропастта. Хор от заглъхнали гласове. Откъртена от гърлото скала. Стара, забравена народна песен от високите планини. Дихание на бездна мълчание. Страшна натежаваща тишина. Вече осъзнавах, че вървя по уличките, но това градче или село не можеше да е живо. Все щеше да прозвучи от някъде живота. Най-малко вятъра щеше да подгони невъзпитани излезли от кошчетата полейтеленови чаши или някакви други боклуци. Все щяха да се чуят крясъци от някоя кръчма. Или звук от пуснат телевизор или семеен скандал. Гласове на млади хора. Все пак не беше толкова късно, а е толкова топло. Огледах се. Видях малката да ми се усмихва. Наистина си е лъчезарно същество и явно няма намерение да ме напуща. Сега имаше физиономия на прозорец, а от него мъждукаше интимна светлина.
Ето, че имало живот и тук. Прозорецът беше напукан, полепнал с прах, но зад него потрепваше светлинка. При това топла светлинка. Само допреди минути са мислих, че съм попаднал ден след свършека на света, но сега се уверих, че е останал и друг освен мен. Потропах на вратата:
-Хайде де! - чух гласа й. Така можеше да говори само въображаемото момиче. Звънко, леко троснато, но сладко - Че влизай.
Видях я в гръб пред печката. Слагаше дърва в огнището. Осветена от пламъците. Бе тъй крехка като утринта, но сега имаше тяло и имах чувството, че ще се пръсне на стъкла.
-Ти сега ли меси този хляб? С приятели в кръчмата ли беше или пак са дошли онези курви от града? Сама нацепих дървата, но не сготвих нищо. Казах ти, че ще сготвя когато се пребереш, не по-рано…
Няколко секунди се забавих да й отвърна, а после не можех. Тя се обърна, а аз отстъпих назад. Сигурен съм, че не го е разбрала. Дали не го е усетила. Не, не може да го е усетила, но в онзи миг почувствах, че не мога да си взема дъх, че съм попаднал в кошмар от който не мога да се събудя, че искам да бягам, ала съм парализиран, че земята се губи под краката ми. Фигурата откъм гръб приличаше точно на нея. Имам предвид момичето което играеше с въображението ми от сутринта. Като я видях дори си помислих, че се е материализирала. Присънила ми се е за да ме доведе до себе си. Това бяха форми на момиче една навършило пълнолетие или слабовата млада жена. Още виждам как се обръща. Затворила е печката и лицето й е осветено само от газовата лампа. Съсирено от старост. Да, точно съсирено. Приличаше на мумия. На надвиселите скали които видях преди няколко часа и ме накараха да изпитам тягостното чувство. Дълбоко издълбани, напукани, рухващи скали с тебеширен тен. Бразди под които зеят дълбините на земята и страховете пред немислимото. Череп с втвърдена отгоре тънка кожа. Дори костите му са набръчкани, свито е и празното пространство под тях. До дъното, до зиналото нищо. Над него падащ дух. Каньони с жужащи блъскащи се от вятъра въжета от скъсан мост. Дълбоки до загуба на поглед. На колко беше? На седемдесет, на осемдесет, деветдесет или по-възрастна? Тя бяше стара до неестественост. Това не можеше да бъде жив човек, а мъртвец който живееше. Не можеше да види, че отстъпих, нито, че не съм този който чака. Виждаше се, че е сляпа. Ретините й се губеха под бледа повивка. Не знам защо изобщо беше запалила лампата.
-Закъсня. - рече с пресилено сърдит глас. Глас на човек който има защо да вини, но не успява. Простил е вече. - Много се забави. Купи ли поне хляба? Не съм сготвила нищо, но ти си виновен. Ще хапнем малко мед.
За щастие в раницата носих хляб. Сложих го на масата, а тя мед и вино. Сложи и лампата на масата. Дали не виждаше? Виждаше, но не това което виждах аз. Слепотата на възрастта беше покрила очите които виждаха действителността, но тя виждаше една друга действителност. Запя нещо. Нещо от региона, песен която не бях чувал и звучеше като онова което кряскаше в очите ми в тишината преди да стигна къщата. Прекъсна и се засмя:
-Знаеш ли…-а гласът й не беше на старата жена, а на момичето-видение. - Весела съм, защото пътуването прави всеки весел. Мислих си, много докато те чаках. Да, обичам си родният дом. Не съм се и отдалечавала никога от него. И реката обичам с нашето местенце, дето в началото малко ме беше срам, но после…Мислих си много докато те чаках, даже в един момент се уплаших, че си го направил без мен. Прав си. Нещата с мината не вървят. Добива е лош, не се експлотира както трябва. Не, нещата изобщо не вярват. Ще заминем…Радваш ли се?
-Да.-отвърнах й, дано не помни гласът му. Не вярвах, че това се случва.
-Не си особено ведър. Хайде, наздраве. За пътят.
Чукнахме чаши. Виното беше много, много кисело, но и вълшебно. Колко ли е чакало този миг? Развърза й езика, моят също. Стори ми се, че аленина изби по смъртното й лице. Събуди се в нея едно жизнерадостно момиче, а в мен този който живееше в наивните му фантазии.
-Ще посетим много градове, преди да се спрем някъде, нали?
-Да, много.
-С какво ще пътуваме?
-Как с какво? С колата разбира се.
-Но ние нямаме кола.
-Купих.
-Ах, ти, знаех, че си имал спестени. Не ти се сърдя. Трябваше ни, аз не мислих за пътуването, защото откъртя ли се оттук, ще се катуря по света. Не съм пътувала, но знам, че обичам. Няма да се спрем, нали?
-Няма.
-Ще ти призная нещо. Ти се забави толкова, че си помислих, че няма да се върнеш.-млъкна, а после се разсърди като дете-Защо ме накара да си го помисля. Знаеш ли, какво ми беше. Ти си мислиш, че те е нямало часове, а за мен бяха десетилетия. Много десетилетия в които ми се струваше, че изживявам живота си сама и остарявам. Оставам сама на света и те чакам, чакам, а теб те няма…
-Тук съм.
-Да. Ти си тук. –каза го отнесено-Само, че се поуморих. Няма да ми се сърдиш нали и ти си малко виновен, че се забави толкова, но тази нощ няма да мога да ти дам нищо. Ще си поспя, защото утре ме чака дълъг път. Наздраве. За първото ми пътуване и за нас. Защо закъсня толкова.
Светлинката в лампата трептеше.
-Ще си лягам. Толкова съм уморена. Ти си допии виното и похапни още. Сигурно и ти си преуморен.
Легна си и заговори от леглото.
-Винаги ще ме обичаш нали?
-Да.
-Защо толкова дълго не ми го каза?
-Защото ме нямаше.-отвърнах й.
-Е, така е някак по-силно. Студено ми е. Ела да ме стоплиш.
Легнах при нея. Лампата загасна и в мен се гушна момичето което превърза очите ми сутринта, а не старата жена. Унесе се и спря да трепери.
Събудих се при зазоряване. Тя беше мъртва.
Като в сън протекоха следващите денонощия. Тресеше ме. Матах се в неспокойна дрямка, а да се разсъня напълно не можех. Не знам как съм шофирал, прибрал съм се в къщи. Не помня добре и следващите дни. Момичето беше при мен и го нямаше. Ту я чувах да се смее, ту да пее онази сърцераздерателна песен, приличаща на откъртена от гърлото канара катурнала се в празнотата. Виждах напуканите, виснали скали, мъртвешкото й лице, после се носих отново по пътя. В просъница се озовавах отново в леглото й, в прегръдката й и не бях сигурен дали не съм сънувал завръщането си у дома. Пак тръгвах, озовавах се в къщи, докато треската ми отмина напълно.
Оставаше ми ден до изтичане на отпуска.
Прекарах го в библиотеката. Ровех в стари индустриални карти, повехтели учебници по икономика и география, но не открих нищо за миньорското градче.
Такова никога не бе имало.
И все пак бях там.