ОВЧАРЯТ
Сред цъфналите рози върви Ана, млада и хубава като цве­тята. Копринената ù рокля тихо шумоли след чевръстите ù стъпки. За миг тя спря и красивите ù тъжни очи се разшириха – радост светна в тях. Вятърът разпиля дългата ù коса и се завъртя във вихрен танц около сияйното ù лице. Тя изтича при него и докато той се опомни, го обви с вълшебството на своята хубост, устните ù пламенно докоснаха лицето му.
– Какво щастие! – промълви задъхан – и отвори очи.
В тях като в огледало се отрази небето – спокойно, синьо и бездънно. Над главата му сплиташе клони дивата круша, под която почиваше.
- Сън – каза огорчено и му стана болно за отлетелите завинаги красоти. Нова целувка го парна по бузата и го накара да подскочи. Звънна пиринчено звънче и усети съвсем в лицето си дъха на Вакла – водачката на стадото.
- Хей, какво те прихваща? – викна ù, изтривайки буза. Погледна часовника. – Охо, успал съм се.
Някои от овцете пладняха под сенките на дърветата, други кротко пасяха. Любен метна торбата пре ...