ОВЧАРЯТ

Сред цъфналите рози върви Ана, млада и хубава като цве­тята. Копринената ù рокля тихо шумоли след чевръстите ù стъпки. За миг тя спря и красивите ù тъжни очи се разшириха – радост светна в тях. Вятърът разпиля дългата ù коса и се завъртя във вихрен танц около сияйното ù лице. Тя изтича при него и докато той се опомни, го обви с вълшебството на своята хубост, устните ù пламенно докоснаха лицето му.

– Какво щастие! – промълви задъхан – и отвори очи.

В тях като в огледало се отрази небето – спокойно, синьо и бездънно. Над главата му сплиташе клони дивата круша, под която почиваше.

-  Сън – каза огорчено и му стана болно за отлетелите завинаги красоти. Нова целувка го парна по бузата и го накара да подскочи. Звънна пиринчено звънче и усети съвсем в лицето си дъха на Вакла – водачката на стадото.

- Хей, какво те прихваща? – викна ù, изтривайки буза. Погледна часовника. – Охо, успал съм се.

Някои от овцете пладняха под сенките на дърветата, други кротко пасяха. Любен метна торбата през рамо, взе кривака и подсвир­на. Водачката поведе овцете през ливадата. Наоколо цареше покой и тиши­на, само звънчето на Вакла се чуваше. Образът на Ана изпълни мисли­те на овчаря. Още когато се запознаха, почувствува, че тя не е за него, че е лекомислена и волна като птичка, че няма да може да я задържи при себе си, но хубостта ù го караше да върви срещу разума си. Другият пристигна в селото с една самодейна група и как този мъж успя за една вечер да я омагьоса и отмъкне, Лобен не можа да си обясни.

– Не се измъчвай! Времето всичко лекува – успокояваха го приятелите му.

 Него не излекува. Той се промени – помръкнаха светлите му очи, занемари външния си вид, започна да пие.

– Хората са непостоянни, измамни – чуваха го да казва. – Затова ще живея сред животните, те никога не лъжат и на никого лошо не правят.

Стана овчар. Но дори изпитан лекар като въздуха и тишината не прогони мъката от душата му. И все пак, времето течеше – обикна работата, овцете, започна да забелязва природните красоти.

Унесен в спомени, Любен не усети кога слезе в ниското. Овцете кротко пасяха край него. Насреща гората тъмнееше в нова премяна. Долетя оттам гласът на кукувица. Синьото пролетно небе плуваше в притихналите води на поточето, в което се къпеше слънцето. Стана му леко на душата като гледаше красотата около себе си. За да прогони Ана от мислите си, той извади окарината и пръстите му лудо заскачаха по нея. Мелодията стресна тишината и затрептя между разо­раните хълмове. Овцете вдигнаха глави, заслушаха се в свирнята. Погледът му попадна върху една неспокойна овца и Любен разбра, че снощи стопанинът й е бил пиян, сутринта го е боляла главата и с бой е натирил овцете на паша. Сам беше го виждал да върти тоягата и всичко живо по двора да бяга от него. Когато не пиеше, овцете му бяха спокойни. От многото време прекарано с животните, можеше по тях на разбере какъв е характерът на стопаните им, как се отнасят с хората и с близките си, защото овцете никога не лъжат и нищо не могат да скрият.

„Овцете на Коста Шейтана са вироглави като него – ни от дума, ни от изсвирване, ни от кривак разбират. Като вдигнат глави, вървят и нищо не виждат – особено Черноглавата. Помня как тя и Вакла се биха за водачеството на стадото. Дълга беше борбата – накрая Вакла надделя. Тя носи характера на своята господарка, добра и разумна женица. На нея прилича по характер овцата – цялото стадо я слуша.

А онази блееща овца е на стрина Невяна, сладкодумна бърборана!” – гледаше овчарят овцете, а виждаше портретите на хората.

Слънцето опря в хоризонта и спря да си почине. Стадото тръгна към селото. Щом стигнаха първите къщи, овцете забързаха. От дворовете се носеха гласовете на нетърпеливите агнета. Бързаха овцете, блееха, бързаше и Любен, едва ги догонваше, а Вакла тичаше най-отпред.

Като прибра стадото, овчарят се отби в кръчмата. Вкъщи нямаше какво да прави. Нищо не го теглеше натам – бедна, празна и изоставена къща, занемарена като него самия. Поръча си пиене и седна на масата до прозорците, за да може да гледа навън. Замисли се отново за Ана. Не допускаше, че нейната прибързана постъпка я е довела до добро. Но съдбата не пожела да ги срещне. "Може би тя е нещастна и страда! По-добре, че не се срещаме. Аз не съм същият, ще се срамувам от себе си в този вид.” В кръчмата падна завеса тютюнев дим. Гласовете на мъжете се бореха с шума на ревящия вентилатор, който не смогваше да изпълни добросъвестно задълженията си. Свикнал на чист въздух, Любен не издържа дълго вътре. Видя съ­седа си Христо да излиза и тръгна с него. Главата му беше замаяна от пиенето. Вън дочуха кавга. Пред къщата на баба Петрана се бяха събрали хора. Тя се караше с комшията си Коста Шейтана. За пръв път Любен виждаше жената ядосана. Той попита Иван Мошула какво се е случило.

– За нищо се карат. Чудни хора! – зацъка с език Мошулът. – Покачила се овцата на дървата на Шейтановата слива да пасе от младите листа. Коста я видя, излезе и я шибна с една пръчка. Подплаши се животното, едва го прибрахме.

От двора се чу тревожно блеене. Овчарят трепна – позна гласа на Вакла. Никога не беше я чувал да блее така.

– Утре заради тебе няма да смее да се прибере – горещеше се баба Петрана.

-  Ще се прибере. Къде по дяволите ше се дене, да я вземат мътните? Но ако пак се качи да пасе от сливата, ще я пре­бия!

-  Кого ще пребиеш? Вакла! Ти ли ще я пребиеш бе... дърт проскубан пръч? Я ела да те видя хубаво кой си, че като те напер­даша, няма да мога да те позная!

Любен дори се опита да тръгне към стареца, но Мошулът и Христо го задържаха. Като видя накъде отива работата, Шейтанът побърза да се прибере.

– Хора, този човек извърши пакост! Нещастие ни чака, каз­вам ви! Чувате ли? Гласът на Вакла ми го казва!

Христо го дръпна да си вървят. Овчарят понечи да каже още нещо, но езикът му се заплете и се остави покорно да го водят.

– Хм, пийнал е здравата. Казала му овцата! Ама, че глу­пост! – промърмори Мошулът и тръгна след тях.

На следващия ден, за пръв път Любен не се разбираше с во­дачката. Наложи се да тича, да си помага с кривака. Това го караше да се чувства несигурен.

След обед излезе вятър и докара бързо буреносни облаци. Овчарят завърна стадото към село. Искаше да прехвърли мостчето преди да плисне пороят. Небето се свеси над земята, притъмня. Зату­паха едри капки – дъждът се изля като из ведро. Земята подгизна, труд­но стана ходенето. Овцете се плашеха от гръмотевиците и светкавиците.

– По-бързо, - подканяше Любен себе си и стадото, но лепкавата кал ги бавеше. – Хайде, още малко! Ето, мостчето се вижда!

То наистина не беше далече, но когато стигнаха, потокът придойде и така го разлюля, че минаването по него стана рисковано. Любен свирна и звънчето на Вакла секна. Водите на потока се носеха мътни и разпенени. Те връхлитаха с оглушителен рев на талази, с търкалящи се камъни и прекършени клони върху стенещото мостче, което всеки миг можеше да се разпадне. От високата круша в близост до стадото се вдигна към небето огнен език и въздухът изсвистя. Тежък, оглушителен гръм разтърси земята и докато овчарят се опомни, Вакла скочи подплашена и се втурна по едва крепящото се мостче. Другите овце се спуснаха след нея. Пороят изрева в нов пристъп и с лют вой се изсипа върху него. Гредите изскърцаха, изпращяха и отведнъж рухнаха. Любен затвори очи. Чу сподавено блеене, нов гръм и когато отвори очи, видя последните греди от мост­чето да се премятат в мътната зловеща вода. Няколко подплашени овце тичаха объркано по брега и блееха безпомощно. Краката на Любен се подкосиха и той безчувствен се свлече на калната земя. От ужасените му очи рукнаха сълзи. Зарида като дете, но нямаше кой да го чуе и да му помогне. Наблизо стърчеше само овъгленото от светкавицата дърво.