Беше навик. Всяка сутрин измиваше лицето си, изпиваше чаша сок и излизаше навън. След пътната врата и шосето, на другия тротоар имаше ламаринена будка, на която с блажна боя бе написано "Най-вкусните палачинки на света".
Заставаше до гишето и се усмихваше.
- Знам, палачинка с кленов сироп.
Старецът вземаше почернелия сач, гребваше с черпака в сместа и я разливаше сръчно. После, мърморейки си я премяташе във въздуха и след минута бе готова. Слагаше малко масло, след това щедро кленовия сироп, увиваше я в лист от тетрадка и поглаждайки бялата си брада казваше:
-Да ти е сладко, детенце.
И всеки път тя го питаше:
- Колко струва?
- Една усмивка от, Слънчицето.
Така много, много дни... В началото, не забеляза, че на листите, в които увиваше палачинките е написано я стихче, я кратък разказ. Стана ѝ навик да ги прочита. Някои неща ѝ харесваха, някои не, но четеше.
И тази сутрин излезе. Лафката бе празна. Прибра се у дома и денят започна с редовните грижи.
На другата, на по другата сутрин бе за ...