Парадоксът на Обсадата
Аз съм професионален убиец. Спокойно, не убивам хора. Убивам възможности. Заради някаква патриархална привързаност към обещанията, които с времето износват своята искреност и всеки друг би ги забравил, но не и аз. Не и Аз! В началото отказвах да се съобразявам с променящата се искреност на юношеските влюбвания и дори не се вслушвах в излиянията на бившите гаджета на приятелките си. Еднаквите думи, произнесени пред сменящи се слушатели, в една и съща ситуация, от един и същи изпълнител не успяха да се преборят с дълбоко вкоренената ми представа за лоялност.
По това време се сдобих с първото си оръжие за убийство на възможности. С пълната глухота. Не се смейте! Виждам как човекът си мърда устните, усещам как се опитва да ме докосне, но той откъде да знае, че ми говори на друг език, а докосването му ми прилича на опит да ми сложи белезници. Следват действията: “озаптяване на обяснението” и “няма смисъл дори да опитваме да сме приятели”.
Приятелките ми се редуваха да ...