Парадоксът на Обсадата

Аз съм професионален убиец. Спокойно, не убивам хора. Убивам възможности. Заради някаква патриархална привързаност към обещанията, които с времето износват своята искреност и всеки друг би ги забравил, но не и аз. Не и Аз! В началото отказвах да се съобразявам с променящата се искреност на юношеските влюбвания и дори не се вслушвах в излиянията на бившите гаджета на приятелките си. Еднаквите думи, произнесени пред сменящи се слушатели, в една и съща ситуация, от един и същи изпълнител не успяха да се преборят с дълбоко вкоренената ми представа за лоялност.

По това време се сдобих с първото си оръжие за убийство на възможности. С пълната глухота. Не се смейте! Виждам как човекът си мърда устните, усещам как се опитва да ме докосне, но той откъде да знае, че ми говори на друг език, а докосването му ми прилича на опит да ми сложи белезници. Следват действията: “озаптяване на обяснението” и  “няма смисъл дори да опитваме да сме приятели”.

Приятелките ми се редуваха да леят сълзи на рамото ми докато сменяха гаджетата си, къде след изтощителни битки помежду си, къде по взаимно съгласие, а аз изковах второто си оръжие. Кръстих го “Нямам Време за Теб”. На повечето хора то им прилича на затръшната в лицето врата. На не отговорено писмо. На не вдигнат телефон. Грешат! Всъщност е крепостна стена зад която можеш да правиш каквото си поискаш. Когато, както и с когото решиш. До когато.

Оправдавайки се, когато бе възможно с липсата на време и използвайки, когато оправданията за времето не вършеха работа, глухотата си, започнах професионалната си дейност. Не дадох възможност на нито една лицемерна, според мен, възможност да просъществува. Не е дадено на никой човек да прониква в намеренията на другите, за да ги “прочете” и за да вземе изгодното нему решение и затова онзи, който се бои от провалите стои зад собствените си крепостни стени. Оттам светът прилича на точка, а както знаете точката се слага в края на написаното от живота изречение.

Взирането в “Далечното” придава въображаеми достойнства на силуета му. Колко му е да си измислиш интелект там, където той няма как да просъществува сред заетото да се хвали със завоеванията си мускулесто съзнание. Спорът кое е по-привлекателно: тялото с мозък или тялото без мозък е толкова стар, колкото е стар и спорът за това кое се е появило първо: кокошката или яйцето. 

Харесвам безкрайните спорове. Онези, които ги водят никога не намират време да действат. Щом не действат, няма как да се превърнат в мои жертви. Те си остават жертви на собствените си колебания и докато се тревожат дали ще успеят да изберат най-хубавото за себе си, се превръщат в хора, изтървали всички влакове. В гари, запуснати от пътниците си. В пилигрими, забравили за своята вяра.

Опасни са онези в “далечното” които действат и си мълчат. Дали ще си построят свой замък за да заживеят в него с избраниците на сърцата си или ще обсаждат чуждите крепостни стени с надеждата зад тях да намерят онова, което им се струва че се крие там, те винаги си остават непредсказуеми, упорити и привлекателни по свой начин.

Винаги съм искала да придобивам повече от приемливото и по-малко от неприемливото. С течение на времето разбрах, че приемливото е в пъти по-малко от неприемливото. Това е Парадоксът на обсадата. И тъй като даването предхожда вземането, не е лесно да създадеш за да  споделиш взаимоотношение, което да удовлетворява наблюдатели и участници в ситуация на Промяна на съществуващото.

Малко са “завоевателите” които се поставят в позицията на “завоюваните”, а и не е това целта на “битките”. Да наложиш на някой присъствието си. Да го накараш да се съобразява с твоите “чувства, обичаи, вярвания, навици и привички”, натрапвайки му ги, е възможност за потърпевшия, която подлежи на приемане или отхвърляне. 

Никой не се сеща да попита: “Какво харесваш? Какво искаш? За какво мечтаеш?”. Зает със саморекламата си, Завоевателят е опиянен от предстоящата си победа. Да, ама Не! Докато гледаш в бъдещето пропускаш настоящето. 

Няма “Завинаги” без “Сега”. “Утре” без “Днес”. Третото ми оръжие, чието описание най-добре изразява фолклорната фраза “Да би мирно седяло не би чудо видяло”, е подобно на гилотина.