ПАРИЖ. ДЪЛБОКО ПОД ЗЕМЯТА.

 Беше преди 7-8 години. Пътувах с парижкото метро, което ми бе  харесало още от самото начало. Защото има свой собствен характер и стил. То криволичи под парижките улици, с пронизително скърцане прави завой след завой, изкачва се  и слиза, откривайки пред очите на пътниците система от тайнствени странични тунели, водещи може би към легендарните парижки катакомби. Колко различно от почти идеално правите тунели на лондонското метро, в които влаковете ускоряват до сто километра в час, само и само да докарат по-бързо юпитата от Ситито до къщите им в предградията...

  Трябваше да сляза на "Пигал", защото, воден от туристическа сантименталност, си бях избрал хотел близо до прочутия Монмартър. Но, поради умората на тежък ден, прекаран в Лувъра, сгреших и пред погледите на учудени араби и виетнамци слязох на предишната или може би по-предишната станция. "Сен-Жорж", ако не ме лъже паметта. Веднага забелязах, че нещо не е наред. Станцията тънеше в полумрак. И което е още по-лошо - наоколо нямаше жива душа! Ами сега? Огледах се за нещо, което да ми подскаже истината и видях небрежно залепено съобщение, че станцията е в ремонт, поради което няма да работи между еди-кога си и еди-кога си. „Е, сега вече...!”, усетих как ме обхваща паника. Защо, по дяволите, влакът спира тук? Може би просто грешка на уморен машинист? Щеше ли тогава да спре следващият? И щеше ли да ме забележи, гонейки разписанието, в полумрака на затворената станция?

Не ми оставаше друго, освен да седна на една от мърлявите седалки и да чакам следващия влак. Който все не идваше! Не гледах часовника си, защото знаех, че това ще изостри паниката ми. Ами ако влакът просто не дойдеше? Ако този маршрут е завинаги изоставен и ми предстои да прекарам остатъка от живота си в парижките катакомби? Колко време ще изкарам? И какъв ли зловещ край ме чака? Дали ще бъда изяден от плъхове или ще бъда принесен в жертва от нелегална секта на амазонки-сатанистки?  Амазонките ми се сториха за предпочитане, защото техните практики поне може би включваха някакъв еротичен елемент – нещо, което не можех да очаквам от плъховете… Тъкмо бях започнал да си ги представям, когато чух как нечий глас в далечината да крещи истерично на френски: "Спрете камерата! Какъв е този тип с раницата? В тази сцена няма статисти! Така просто не може да се работи!" Погледнах към тънещото в полумрак дъно на перона, откъдето към мен търчеше мъж на не повече от 30 с брадичка и рошава коса. Вгледах се в него с облекчение, което обаче скоро прерасна в ужас, защото разпознах едно известно лице - само дето беше с 15-20 години по-младо и най-вече шкембето под него липсваше.

- Мосю Бесон!?

- Аз съм, а Вие кой сте?

 - Турист от България и голям Ваш фен!

- О! - каза Бесон - Откога почнаха да ви пускат до Франция?

 - Ами… сега ни пускат навсякъде!

- Добре, добре, боя се, че в момента нямаме време да обсъждаме Перестройката. Снимаме филм!

- Да не е "Метро"!?

- Много сте прозорлив! Впрочем, този проект се пази в тайна - откъде, по дяволите, сте чули?

- Няма значение… Само да Ви кажа, че ще стане голям филм, макар че може би няма да има световен успех!...

- Я го вижте, какъв пророк се извъди!

 - Не, сериозно, не говоря празни приказки!... Малко ми е неудобно и съвсем не искам да Ви се бъркам, но аз лично Ви съветвам да държите линията от "Метро" и никога да не правите "Жана д’Арк"!... А, да - и… макар че като мъж Ви разбирам, може би е по-добре да не се захващате с Мила Йовович!...

- Моля!? Г-не, Вие явно не сте добре след политическия тормоз в родината си! Съчувствам Ви, но нямам никакво време да говоря с Вас! А, ето го и Вашият влак! – с облекчение извика Бесон и почти насила ме натика в един от вагоните пред очите на отегчените пътници, които явно смятаха, че наблюдават поредния любовен скандал между гейове.

  На "Пигал" си купих актуална схема на метрото. Защото не знаех дали следващия път ще ми се размине толкова леко...