Навръх националният празник Трети март семейство Диляна и Христо Пимпиреви заведе десетгодишния си син на музей. Целта, благородна и патриотична, беше втъкаване на исторически аксиоми в главицата на невръстния Ивайло Пимпирев с цел един ден да се нареча патриот, родолюбец и други, вписващи го в себеподобна среда. 
На входа на музея ги посрещна достолепният му директор: висок, с историческа осанка и подкупваща усмивка. Посрещнаха ги още две сергии за захарен памук, една - за значки с цитати на велики българи, амбулантен търговец на българска възрожденска литература и сергия с турска баклава.  Ивайло веднага се увъртя около нея, но баща му патриотично го отряза и всички вкупом влязоха в музея. 
Уредникът ги поведе из дебрите на българската история така увлекателно, че  двамата родители не разбраха кога техният син е изостанал и изчезнал от полезрението им. Изведнъж всички се стреснаха от силен вик:
- Не, нееее, не пипай!! На кого е това дете, не може така!!!? 
Диляна и съпругът й изпитаха дежа вю, особено след като установиха, че наследникът им не е под техен непосредствен надзор. Виковете продължиха:
- Ама как може такова нещо, след Райна Княгиня никой друг не е пипал това знаме!!? Това е истинско безобразие!!! Охраната къде е?!! Не пипай топчето, по него отдавна не растата череши...
Христо Пимпирев взе разстоянието до зала "Априлско въстание" наистина бързо но не толкова, че да предотврати полетът на един турски фес към лицето си. Ловко избягна канонадата и се опита да хване синът си, но той беше наследствено бърз, избяга в съседната зала и докато се усетят, дъвчеше оригинала на Ньойския договор. След две секунди го изплю - клаузата за Беломорието му беше загорчала силно. Най-после Христо Пимпирев успя да хване здраво сина си, да обещае, че "ще  му даде да се разбере на този калпазанин" и да се измъкне с най-висока скорост от музея. Безславният край на музейната авантюра не отчая сговорното семейство - къде щеше да му излезе края, ако се отказваха още при първото препятствие. Семейният съвет взе решение да посети празничен митинг, а единственият обявен беше този на Атака. Христо и Диана не страдаха от предразсъдъци, затова в обявения час бяха на пилоните до НДК. Пристигнаха точно за стъпкването на знамето на ЕС и тържествената клетва пред руският флаг. Някакъв човек с бяла коса застана на една платформа и говори 45 минути за Челопеч, Белене и Москва, след което показа бебето си и каза, че това е бъдещето. Семейство Пимпиреви започна да съжалява за музея, но множеството ги подкара по Раковски сред шпалир от незаинтересувани минувачи.  През цялото време гърмеше странно парче с неоснователни претенции за рок и  с още по-неоснователни такива за пеене. По едно време шествието стигна до Руската църква което леко смути Христо предвид намерението му да сее българщина в душата сина си - явно пътят към родолюбието беше станал доста заобиколен. На всичко отгоре не можаха да влязат в църквата, защото беше заета от някакъв руснак с размерите на Чукотка. Оказа се депутат и бивш световен шампион по нещо си - може би по гостуване на митинги в братски страни.  Хайде да си ходим, отегчи се от патриотичните напъни на родителите си десетгодишният Ивайло, а очичките му подсказваха, че наистина го мисли. Може би другата година, развя белият флаг главата на семейството, който по принцип не развяваше лесно белия флаг, и подкара красивата си съпруга и обожаваният си син към дома. По пътя купиха на детето триста грама турски баклавички с карамел, и най-после то се усмихна. Вечерта Христо и Диляна правиха секс и заченаха второто си дете - дъщеричка, Преслава. След време тя щеше да се омъжи за австралиец и да емигрира в Аделаида. Освен това щеше да помогне да брат си Ивайло да се установи в града. 
Той оползотвори по най-добрия начин: отвори туристическо бюро за екскурзии в Близкия изток.

А гордите им родители се просълзяваха от щастие, докато гледаха внуците си по Скайп всяка сряда вечер. Понякога  през сряда, максимум  две.