Пепа беше много нахална. Тропаше на вратата и когато ѝ отвореха, нахълтваше вътре съвсем безцеремонно. А апартаментчето беше малко – тридесет и три квадратни метра и без тераса. Но пък бе топло и уютно. Имаше барплот, вградена в него мивка, шкафчета, малък кухненски бокс, пералня, хладилник. Съдомиялна нямаше.

     – Къде е другата стая? – Това беше първият въпрос на Пепа, когато нахлу в обителта на младото семейство за първи път.

     – Няма друга стая – усмихна се мъжът. – Тази стая е целият апартамент.

     – Надавам се, че поне ползвате тоалетна – изхили се Пепа. Влезе без покана в банята и остана възхитена. Имаха дори бяла ваничка, повдигната с едно стъпало, пластмасова, и тя вградена изключително скромно, но успешно в малкото пространство. Всичко бе бяло, сиво и черно, до плота в кухната имаше два високи дървени стола, а холната гарнитура беше цялото им обзавеждане.

     – Дойдох да се представя – казваше тя. Представяше се почти всеки ден. Имаше някакво куче, което извеждаше непрекъснато. Май нищо друго нямаше.

     Не беше нито домоуправител, нито някакъв друг лош човек. Любопитството я правеше дразнеща и невъзпитана. Но предпочиташе да се лиши от възпитание, отколкото от удоволствието да научава клюки.

     – Ти си бременна! – възкликна веднъж, като видя коремчето на младата жена. – И толкова много ти отива!

     – Кое? – изчерви се бъдещата майка. – Сукманчето ли?

     Носеше поизбеляло дънково сукманче. По-късно, когато ѝ отесня, го смени с кафеникава бархетна рокля. Времето позволяваше да се облича по-леко.

     – Да, сукманчето. – Човек не можеше да разбере кога Пепа говори откровено и кога послъгва. И в двата случая гледаше любопитно и почти укорно. – И бременността.

     Беше една закъсняла и тиха летна привечер и слънцето залязваше, когато мъжът миеше нещо в мивката; загледа се в облясъците на светилото в огромното зелено дърво срещу блока. Насладата от гледката постепеннно премина в ужас: някой беше запалил дрехите на простора!

     Връвта, опъната между две забити в панела колчета, им служеше за простор: тя гореше и съскаше като змия. На него закачаха изпраните дрехи, и те горяха.

     Жена му се уплаши, а той взе легена и бързо угаси всичко. Пожарът угасна бързо – така, както лумна. Досетиха се какво е станало – съседите над тях често оставяха малкия сам вкъщи. От скука той често хвърляше запалени кибритени клечки през прозореца. Не му се скара. Дори не казаха на Пепа, защото това щеше да предизвика свикване на извънредно общо събрание на етажната собственост в присъствието на кварталния полицейски инспектор. Щетите на бяха големи, но някак тъжно и мълчаливо си дадоха сметка, че с бебето ще им бъде по-трудно. А и просторът бе твърде малък.

     Той направи друг, по-широк, с три ката тел вместо сезалените върви досега. През нощите, когато съпругата му спеше спокойно, той умуваше как ще се справят, когато детето се появи. А може след това да дойде друго бебе. Нищо чудно и нищо лошо няма в това. Как ще се сврат в тези трийсет и три квадратни метра? Къде ще поберат дрехите, мечтите и покъщнината?

     Гледаше телевизия разсеяно и със съвсем тих звук: гнусеше се и изтръпваше при  вида на доволните физиономии на министри и чиновници, които уж отговаряха за демографията, а се грижеха повече за имиджа си и за парите от вечните ревизии в държавата – на приватизацията, на старите сделки, на бившите управници, на предходните лоши. Сякаш старото зло може да измие очите на днешното. Тези хора наистина не живееха в реалния свят. Те създаваха фалшиви новини, защото имаха нужда от измислена реалност, в която да се чувстват значими. Вече беше късно да заминава чужбина, не и с малко дете. А и не искаше, професията му беше хубава, винаги е разчитал на усилията и труда си. Трябваше да се справи. Преди да заспи, си представи, че е сковал койка от две легла – едно над друго. Беше спал във военния лагер в такава койка – не беше чак толкова зле. И веднъж като ученик ги настаниха в спалня, пълна с легла на два етажа – скърцаха, пукаха, клатеха се, но все пак вършеха работа. Това беше отдавна, в една хижа, по време на ежегодното екскурзионно летуване в училището, тогава организираха такива в края на лятото. Спомни си за зелената карта на Българския туристически съюз, в която отбелязмаха всички хижи, които бе посетил; не беше я изхвърлил, някъде в мазето трябва да е. Беше превзел много върхове и връхчета, могили и скали, падал беше в падини и долини, пил беше от най-сладките ручеи в Родопите, изминал бе маршрутите на писатели и поети... България наистина е много красива. За нищо на света на би отишъл да живее другаде.

     На другия ден се върна по-рано от работа. Искаше да се грижи за съпругата си, това му доставяше удоволствие.

     – За мен ли го правиш? – питаше го тя. – Или за бебето?

     Красива беше. Когато го обичаше, очите ѝ се променяха, ставаха зелени. Когато бе ядосана, те изведнъж потъмняваха в кафяво. Нима може така? Сякаш погледът или чувствата променят цвета на очите. Или пък е отражение от цвета на дрехите?

      – И за себе си – отговаряше.

     Това беше самата истина. Обичаше да готви. Никога допреди сватбата не беше живял напълно самостоятелно, ако изключим квартирата, която деляха с двама съкафезници. Доставяше му удоволствие да ходи сутрин до пазара. Местният пияница вдигаше бирата си към него в знак на вежлив поздрав, ръждивите му зъби разкриваха остатъци от храна в устата, а рошавата коса се поклащаше върху главата като шапка; в павилиона се редяха за мазни банички, гладните чичковци тресяха коремите си, лакомо оптиваха от бозата, рекламирана като радомирска, и стискаха закуската си толкова силно, че олиото щедро капеше върху ризите им; отсреща продаваха безвкусно наливно вино и пелин. В пункта понякога пускаше тото. Есен наблюдаваше голите дървета, не бързаше никога, подритваше листата и му беше празнично. Не търсеше причина за това. Просто се наслаждаваше. Обикаляше бавно из щандовете на пазара, първо да провери стоката на продавачите. После измисляше какво да сготви, купуваше необходимото. Тъкмо се връщаше, когато от фурната вече замирисваше на изпечения хляб. Купуваше малко по-изпечен самун, увиваха му го в амбалажна хартия да не пари по пътя и спокойно се прибираше вкъщи. Така беше през почивните дни.

     А сега се прибираше от работа и вече почти мръкваше, защото скоро бяха сменили времето, часовниците показваха, че зимата иде и денят се смаляваше като зеница преди сън.

     – Нищо не са ви откраднали! – пресрещна го Пепа на входната врата на блока. – Спокойно!

     Усети внезапна болка в гърдите си. Погледна я: шегува ли се? Изглеждаше сериозна.

     – Какво да са ни откраднали? Кои? Къде?

     – Ти не знаеш ли? – Пепа се престори на изненадана. – Не ви ли казаха? Разбили са ви апартамента. Току-що минавах оттам и случайно надзърнах.

     – Жена ми!? – почти изкрещя. – Жена ми там ли е?

     – Не, нямаше никого вътре...

     Затича се нагоре по стълбите. Живееха на втори етаж, апартаментът им беше с лице към стълбищната площадка. Някога този блок е бил общежитие. Всъщност и сега си беше такова. Тяхната боксониера беше за най-бедните обитатели; по-навътре по коридора жилищата бяха също бекярски и неуютни, но малко по-големи.

     Вратата зееше. Побутна я леко. Имаше следи от мокри обувки. Гардеробът беше отворен. Ютията беше паднала от дъската за гладене, но не се беше счупила. Всичко беше на мястото си. Странно. Дори часовникът тиктакаше в тишината някак глухо и безучастно, сякаш нищо особено не се беше случило.

     Но все пак вратата беше разбита наистина. Значи са влезли с взлом, със сила. Погледна ключалката. Използвали са шперц. Трябваше да си купи двойнозаключваща се брава, те са по-стабилни, така казват. Въпреки че – кой знае, сега крадците се повече от другите, от тези, които не крадат. Те са професионалисти, а другите – неудачници. Затова винаги са една крачка пред тях. Дали са знаели, че вътре няма никого? Или са решили да рискуват? Дали са си давали сметка, че може да уплашат до смърт съпругата му...

     Досети се, че жена му ще закъснее. Беше го предупредила сутринта, трябвало да ходи на преглед.

     – Ще извикаш ли полиция? – попита задъхана Пепа, която изкачваше бавно стъпалата на стълбището и придърпваше каишката на кучето си. – Може да снемат отпечатъците, да направят разследване. Възможно е хванат разбойниците.

     „Да, възможно е. Може – помисли си. – А може би не е. Възможните неща понякога са невероятни.”

     Не мислеше за полицията. Единственото нещо, което за него имаше значение, беше бебето и съпругата.

     Обади се на ключар, помоли го за спешност.

     Щеше да оправи вратата, да поръча допълнителна брава, по-солидна, щеше да вдигне ютията, да пооправи вещите, да затвори гардероба. Жена му нищо няма да разбере; всичко ще си бъде, както е било винаги: едно мънично, спретнато, спокойно жилище, в което млади съпрузи очакват бебе.

     И щастие.

     – Не са намерили нищо за крадене! – провикна се Пепа гърбом, като се отдалечаваше неохотно. – То пък какво ли да откраднат от вас? Сигурно са сбъркали апартамента.