Песента на лебеда-2
Глава втора
След тежка мозъчна операция и 45 дневно лечение в болницата “Ибн Сина”, Еди напусна Рабат, столицата на Мароко, загубил цялото си състояние и всичките си надежди за любов и щастие. Бедите го следваха едно след друго, сякаш го преследваше проклятието на Боговете, които си отмъщаваха за някакъв голям грах на предците му.
Макар, че не беше нито вярващ, нито суеверен, злочестата му съдба, се забиваше в сърцето му като кинжал, всеки път когато считаше, че е на прага на дългоочакваното щастие с любимата жена.
Беше прекрачил прага на 60-те, и съзнаваше, че такова щастие беше химера, подир която бягаше повече от 40 години.
Поглеждайки назад, макар и много рядко, понякога си спомняше за Ваня, момичето което беше спасил от удавяне, през онази лятна нощ, край Марица. Тя беше изтъкана от доброта и явно го харесваше. Може би имано тя беше тази, която можеше да го направи щастлив. Лудо влюбен в Марта, той даже не беше обърнал внимание на огромните сини очи на момичето, пълни с доброта и доброжелателност, готови да се превърнат в преданост и нежна спокойна любов. Не, Еди търсеше бурята, и всеки път попадаше на ураган, който безжалостно го събаряше, причиняваше му рани, които дълго не зарастваха.
И той отново се хвърляше в бурния океан, и отново попадаше на някой тайфун с нежно име, който го изхвърляше болезнено ранен на някой пустинен бряг, на който трудно се изправяше.
Загубил всякаква надежда за щастие, загубил всичките си спестявания, Еди се принуди да продаде и любимото си Пежо, за да го замени с малка, 15-годишна “костенурка”. Утешаваше се, че беше останал жив след жестоката катастрофа, в която едва не бе загинал. Цял живот щеше да е благодарен и длъжник на професор Мохамед Бутами, който седмици наред се беше борил за живота му, и го беше върнал от прага на смъртта.
Наранен физически и емоционално, Еди се беше върнал към Невена. Приемайки страстта за дълбоко чувство, той отново беше сбъркал, предлагайки на Вени, да стане негова жена. Усети грешката си много бързо, но на прага на 70-те смяташе за смешно да се развежда. Редуваха се страстни нощи и бурни скандали. Обидите и униженията на които го подлагаше, застаряващата провинциална актриса, го нараняваха ежедневно. Ругатните които тя отправяше към родителите му, защото нямали даже средно образование, му причиняваха такава болка, че обезумял от ярост, веднъж я зашлеви. Това стана повод да се разведат. И отново Еди беше сам.
Новата икономическа и политическа обстановка в страната, никак не бяха в негова полза. Изкуството беше оставено на самотек и на заден план. Обществото и особено политиците и безскрупулните хитреци имаха една единствена цел- забогатяване, бързо и в огромни размери. Средствата нямаха значение, важен беше само и единствено резултатът.
Еди ходеше от редакция в редакция, от едно издателство в друго, с надеждата да намери работа, да получи поръчка. Но, напразно! Неговото изкуство вече не беше на мода. Новият “хайлайф” не беше даже чувал за Владимир Димитров- Майстора. Той се прехласваше пред “лорда-ватман”, пред псевдо певици с големи цици, вестниците пожълтяха и на всяка страница имаше поне една гола жена. На пазара “Георги Кирков” прекръстен на “Женски пазар” , гърмяха огромни високоговорители, с които находчиви “бизнесмени” рекламираха и продаваха записи на песни, чиито безсрамни текстове, биха накарали да се изчервят даже “труженичките” на парижкия площад Пигал.
Пазарът беше в ръцете на Ихтиманската циганска мафия. Тарторите се возеха в “БМВ”-та и “Мерцедеси” и се черпеха с полицейски шефове в най-луксозните кръчми на града.
Цар Киро, бълваше ракия смъртница, която взе не малко жертви сред млади и стари. Той беше “символ” на започналата “демократизацията” на България по пътя й към Европа.
Терминал 2 не смогваше да обработва пътниците заминаващи за Англия, Франция, Германия, Белгия. Най-много бяха пътниците за съседна Гърция, но те не ползваха самолетите. Междувременно БГА “Балкан” беше продаден, както и софийските хали. Всичко се продаваше. Търговията беше станала основен поминък на българския народ. Преди имаше бакали, касапи, тенекеджии, семкаджии, будкаджии, всички те бяха отстъпили местата си на “бизнесмени”. Фирмите на магазините, пардон на “шоповете” се изписваха на латиница. Започна всенародно ограмотяване на населението. Нане и Вуте се прекръстиха на Нейджъл и Вючъл, търговските центрове станаха молове, а кърджалийския молла стана депутат в българския парламент, но български така и не научи. За сметка на това, по разни канали на телевизията се появиха новини на турски език. Левски и Ботев не бяха се борили за освобождение на България, а за подобряване на мирното съжителство. Имаше даже предложение да се промени заглавието на Иван Вазовия шедьовър “Под игото”, но “лоши хора” се възпротивиха и промяната не се осъществи. За сметка на това в учебниците по история, думите “иго”, “робство” напълно изчезнаха, за да не си разваляме добро отношения с комшиите, които са ни управлявали пет века. Даже им разрешиха да си имат своя Партия в Меджлиса, пардон в Народното Събрание, преименувано на Парламент. Така Данчо стана по-мюсюлманин и от Сюлейман Великолепни. Но това е друга тема, нямаща нищо общо с нашия литературен герой Еди Костов.
Престрелките между “висаджии” и “сикаджии” станаха ежедневие. Карамански и Самоковеца, започнаха да ги конкурират и в резултат гробищните паркове станаха тесни за бившите “олимпийски надежди”.
Една нощ, добрата, стара “костенурка” на Еди изчезна от мястото си пред блока. Макар и движеща се много бавно, “костенурката”, за една нощ беше успяла да се придвижи чак до покрайнините на Пловдив, където я намериха обгоряла и с голяма кървави петна по задната седалка.
Това беше последната капка и чашата на търпението преля. Еди реши да последва стотиците българи, заминаващи за Куба с чешките авиолинии, чиито самолети кацаха на канадско летище за да се заредят с гориво. Увеличението на теглото на горивото се компенсираше от силното намаляване на броя на пътниците, пиещи първото си кафе на канадска територия , но не успели да се върнат на борда на самолета при излитането му.
Бюрото на ЧСА, на улица Стамболийски, биваше обсадено от ранна зори, а понякога още преди да запеят първи петли. Полета до Хавана стана мечтана дестинация, когато се разбра, че самолетите кацат за един час на канадска територия за да се заредят с гориво. Билетите се разграбваха само за минути.
След пет часово висене пред бюрото на ЧСА, Еди най-после беше вътре на опашката и чакаше своя ред. В момента пред намусената служителка на компанията седяха двама мъже на средна възраст. Български говореха с особен акцент, но искаха да закупят осем билета за полета до Хавана. Служителката отказа да продаде осем билета. Нямало места в самолета. Можела да им даде само два билета. След кратък пазарлък, по-младият извади от вътрешния джоб на сакото един красив златен пръстен и бавничко го плъзна по бюрото на служителката, по направление дясната й ръка. След кратко колебание на служителката, броя на билетите които можеха да купят двамата братя златари от Кърджали, станаха четири.
- Госпожо, ние сме две семейства с по две деца, които мечтаят от години да се докоснат до кубинската революция, да видят Фидел Кастро и Чегевара, чиито портрети украсяват спалните им,- каза по-възрастният и ха ха да се разплаче от вълнение.
Докато той, разказваше за мечтата на техните деца, по-младият брат извади от джоба си прекрасно колие с рубин и, оглеждайки се, го постави пред дамата зад бюрото. Жеста му имаше страхотен ефект. Като по чудо се намериха още две свободни места в самолета и общата им бройка стана шест.
- Ако се върнем без билети за малките, жените ни ще ни убият. Не знаете какво значи разярена арменка, госпожо, каза с тъжна усмивка Ончо, по възрастният брат. Беше готов да се разплаче, поставяйки красива златна гривна пред силно трогнатата за съдбата на децата им, служителка на ЧСА.
Еди наблюдаваше тази сцена, достойна за древногръцките трагедии, и веднага я свърза с дисагите, които героят на Щастливеца, беше оставил в купето, а влака тръгваше за Европа. А тия тръгваха за Куба, да приветстват Фидел и неговата революция, от канадска територия, на която се надяваха да стъпят след нечовешки усилия и големи жертвоприношения в 14 каратово злато.
Еди също успя да купи билет до Хавана за 29 юли 1998 год.. Тъкмо щеше да има 4 месеца за подготовка на своя първи полет отвъд океана.
© Крикор Асланян Все права защищены