21 мар. 2010 г., 08:50

Петното 

  Проза » Рассказы
773 0 1
9 мин за четене

 

ПЕТНОТО

 

Пепа прибра и последните лични вещи в чантата. Преди да излезе от канцеларията, забеляза снизходителния съжаляващ я поглед на сво­ята, приемничка. И си спомни, че някога и тя така бе погледнала жената, която си отиваше. Другата ù беше казала тогава:

- Не ти завиждам, че си млада, нито пък, че имаш хубава работа, за­щото и аз бях млада и имах тази хубава работа. Като видиш петното, ще разбереш всичко...

Помисли я за озлобена и огорчена от живота особнячка. Така и не разбра за какво петно намеква. Прекалено доволна беше тогава от себе си, от новото си положение, за да се впусне в разгадаването на неясните думи. Разбра ги след време. Спомни си ги и сега, затова преди да излезе от стаята, се обърна към красивата жена зад бюрото с думите:

- Желая Ви щастие! Тук всичко върви добре, докато видиш петното.

Изгледа я така, както тя някога бе изгледала другата. Усмихна се и тръгна. Токчетата ù звучно отмериха в кънтящия коридор широките ù крачки; Когато всичко свърши, някаква лекота изпълни гърдите ù. Дока­то минаваше край служебното барче, си припомни предиш­ни горести, разяждали душата ù. Именно от тук пепелянката на разложе­нието пропълзя в мозъка и в сърцето ù. Приятелката от 27 стая я водеше тук през всяка почивка. Пиеха горчиво кафе и обсъждаха служебните клюки, усамотени в ъгъла на масата за двама. Грета знаеше какво да пие, какви цигари да пуши и как да се облича, за да въртят всички глави след нея. И Пепа бързо попадна под въздействието на неотразимия ù чар. Приятелката разполагаше с повече пари, беше устроена добре ма­териално, нямаше нейните битови проблеми, ходеше често на екскурзии в чужбина, носеше скъпи дрехи. Тя познаваше от опит живота и хората, беше видяла и патила много повече и не беше чудно, че си позволяваше да съветва и поучава събеседничката си. Пепа смирено приемаше забе­лежките и наставленията. Независимо от това, даваше си сметка, че има пред себе си една доста прозаична душа. Когато си позволеше да изрази свое становище, Грета разбираше, че с ограничения си интелект не може да изгради добра противоположна теза и прибягваше до заключение, че като била във Виена или в Мюнхен, видяла, че практичните европейци не постъпват така, тоест, както казва другарката ù. Нали Пепа не беше из­лизала в странство, замълчаваше примирена. Отначало всичко това не я дразнеше, не му отдаваше никакво значение, но впоследствие ситуа­цията се промени. И тя замечта някой ден да отиде в чужбина и да може авторитетно да застане срещу събеседницата си. Животът ù минаваше в проблеми - от къщи на работа, пазаруваше по магазините, в грижи по децата. Вярно, че всяка година ходеха цялото семейство на почивка на море, но зад граница още не беше излизала. Пък ù се искаше, като слушаше, че тази ходила тук, друга ходила там, купила си това-онова, видяла не знам какво си. Добре поне, че харесваше работата си. Единственото, което я смущаваше, бяха очи­те на началника. Те безцеремонно опипваха младото ù тяло и искряха, издавайки скрити желания.

     Хубавата музика от барчето за миг разсея мислите ù. Тя просто без да иска погледна ъгълчето, към масата, на която обичаше през почивки­те да побъбри с колежки на чаша кафе. Цигареният дим на тънка мъгла се стелеше под ниския таван. Няколко разноцветни светлини, като по­вреден светофар, присветваха в такта на песента. И сега Грета оживено разговаряше на тяхната маса със секретарката на втори отдел. Навярно се хвалеше пред нея какво е видяла в Мадрид. Пепа знаеше, че лесно можеше да я накара да подвие опашка. Достатъчно е да застане до нея и тя да усети аромата на френския ù парфюм. Откакто се завърна от Париж, приятелката избягваше компанията ù. Може би защото, когато кажеше, че във Венеция видяла подобно нещо на обсъжданото и то било на­правено така и така, Пепа я засичаше безцеремонно, че в модния Париж било пък тъкмо обратното. Така я отблъсна от себе си. Тогава Грета се сдружи със секретарката на втория отдел.

Да, Пепа бе реализирала мечтата си - бе излязла в чужбина. Но цената на това щастливо пътуване се оказа твърде висока. Именно цената, въпреки че пътува служебно.

Един ден, докато се бе привела над бюрото на шефа и му подаваше документи за подпис, той забиваше погледа си безсрамно в отварящото се при всяко навеждане деколте на роклята и каза:

-  Ако тази вечер ти е възможно, ще те задържа малко след работа да подготвим едни документи. Утре трябва спешно да ги изпратя за Франция.

-  Мога да остана - отвърна тя, смутена от погледа му.

Приготвянето на документите трая само четвърт час и Пепа се усъ­мни, че зад тази работа стои нещо друго и напрегнато очакваше да раз­бере какво е намислил.

Началникът запали ароматна пура. С голямо удоволствие всмукна от лютивия дим и като погледна жената в очите, заговори:

-  Другия месец трябва да замина за Париж за подновяване на дого­ворите с френската фирма. Искаш ли да те взема с мене?

Сърцето на Пепа запърха от вълнение. „Дали искам, ще ме пита. Аз просто мечтая за това! - помисли жената. - Очаквах нещо неприятно, а то каква била работата!" Забеляза, че шефът чака отговор и най-после излезе от унеса си.

-  Искам, разбира се - светнаха очите ù радостно.

- Това добре. Само че... - и тук започна лошото. Очите на шефа пак я заопипваха и заискриха. - Ще ти кажа направо. Трябва да дойдеш да седнеш тук при мене на дивана.

Радостта мигом секна в очите на жената. Смут и възмущение заляха лицето ù. Пламнаха гневно бузите ù. Началникът следеше внимателно нейните реакции и като видя рязката промяна, добави:

-  Бих могъл да поканя Грета, но предпочитам ти да дойдеш. Споменаването на Грета, това, че тя би могла да отиде вместо нея в Париж, където все още не беше ходила, реши всичко.

В притихналата след работния ден канцелария се чуваше само теж­кото дишане на мастития шеф. Но изживявайки дълбокото си отвращение в този момент, жената вече не чуваше нищо. Не чуваше и не виждаше. Само едно голямо мръсно петно увисна над главата ù в белия таван и изпълни всичко. Тогава си спомни думите на жената, която си отиваше от нейното работно място. „Значи това е то, петното. Явно не съм му първата, нито ще съм последната - има навик мръсникът".

Пепа изпи чашата на отвращението докрай и се изненада, не подо­зираше, че тя може да бъде чак толкова много горчива. Тръгна си отвра­тена от всичко, най-много от себе си. Докато се прибираше вкъщи без желание, струваше ù се, че всеки минувач по улицата вижда позора ù. Всъщност хората бързаха по пътя си и в многохилядния град никого не интересуваше това, което изпитваше сега. Опита да се самоуспокои: „Я се стегни! Голяма работа! Ще се изкъпя и все едно, че нищо не е било - водата ще измие мръсотията от мене. А като отида в Париж, всич­ко ще забравя, ще се пречистя. Ще видя толкова неща, ще си купя неща, за които тук не бих могла и да мечтая" - казваше си младата жена и се взираше в лицата на хората край себе си, сякаш търсеше в очите им по­твърждение на своите мисли. - Повечето от тези гордо крачещи край мене жени, надути като пуйки във вносните си дрехи, нима не са правили като мене. Колцина от тях са неопетнени!"

Вкъщи забелязаха, че става нещо с нея. Питаха какво се е случило, а тя отвръщаше, че има неприятности в работата, но че се надява скоро да се оправят. За пътуването до Париж реши да каже друг път, когато е в добро настроение. Едно от децата разля супа на покривката на мас­ата. Тя пребледня. Петното ù се видя досущ като онова на тавана в кан­целарията. Погнуси се, спря да се храни и в яростта си напляска прови­нилото се момченце. Свикнали да я виждат търпелива и сдържана, всич­ки останаха изненадани от избухването ù от една такава дреболия.

И заживя петното в душата и сърцето ù. В службата само него виж­даше. Намрази стаята, бюрото си, календара, който висеше насреща и преди много ù харесваше. Намрази дори пейзажа, който виждаше през прозореца. Избягваше шефа. Миризмата на пурата му беше достатъчна, за да я разстрои. Започна да допуска грешки в работата. Но търпеше и се надяваше, че като отиде в Париж, ще забрави всичко.

Не стана така. Дори в красивия град, мечта за всеки, тя не можа да се освободи от преживяното. Цената, на която беше отишла там, трове­ше предлаганите ù удоволствия. И след командировката във Франция влезе със същото отвращение в стаята си и първото нещо, което поглед­на, беше петното на тавана. Помисли, че може би то е изворът на тягост­ните ù спомени и ако го заличи, ще се освободи от тях. Премахна го - не беше трудно. Бялна се таванът над дивана. Ала как можеше да измие петното от душата си? Как? Отвращението от шефа, от канцеларията, от сградата, в която работи, а най-лошото - отвращението от себе си? Оставаше единствената надежда - всепобеждаващото време. Само то можеше да заличи всичко. Времето! Как бавно тече то понякога. А за нейното петно трябваше да изтече много вода. Искаше ù се да помогне и на времето, и на себе си. Затова реши, че трябва да напусне тази рабо­та. На ново място да опита да заживее по новому. Така терапията на времето щеше да подейства много по-бързо.

Пепа рязко блъсна вратата на учреждението зад гърба си - така как­то никога. Затваряше вратите винаги плавно и меко, както се опитваше и да живее. Но това последно излизане от тази врата нека бъде катего­рично подчертано, безвъзвратно. И тя го направи. Облекчено преметна леката си чанта през рамо, излезе на площада и уверено закрачи на­пред. Днес площадът ù се виждаше малко по-приветлив и по-красив от вчера. А и в гърдите ù напираше една приятна, обновителна лекота, от която почувствува, че петното в душата ù започва да се свива.

 

© Иван Хаджидимитров Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Хубаво си го описал! Въпреки падението, самата способност да усети отвращението от него и дълго да не може да го "отмие" от себе си, говори за това що за жена е. Поздрави!
Предложения
: ??:??