Вчера беше Петък 13-ти. Изпитът по литература на Таня.

Най-напред звънна будилникът на джиесема в 6 без 20. Първа ставам аз. Будя кандидат-студентката.

- Още малко! – протяга се тя.

В 6 вече е станала. Кафето е готово. Малко шоколад за закуска. Пускаме телевизора на музикална програма.

6 и 10. Таня взема чашата си с кафето и отива в банята, за да не губи време.

След 10 минути:

- Кажи ù на Таня, ако още е в банята, че няма да я чакам! – това е мъжът ми.

Таня обаче вече е излязла от банята (нещо невероятно за нея да го направи толкова бързо!) и се върти из стаята да си търси дрехи.

Следват 10 минути, в които тя си напъхва една тетрадка малък формат отзад на кръста и започва да се върти пред огледалото – изглед отляво, изглед отдясно.

- Виж дали се вижда!

- Кое дали се вижда?

- Пищовът.

- Ти луда ли си! Знаеш ли, че ако те хванат, 5 години нямаш право да кандидатстваш!

- Само в Софийския... Така ни каза учителката.

- Затова ли ù дадохме на тази 4000 лв, за да ти каже накрая да се явиш с пищови!

- Ама аз няма да преписвам в залата! Ще отида до тоалетната да си проверя цитатите!

В това време вече е станало 7 без 15. Мъжът ми е облечен и крещи:

- Ако не сте готови, тръгвам без вас!

Таня трескаво си обува сандалите.

- Бързо! Намери ми един плик!

- Какъв плик?

- Да си сложа шоколада и водата.

В бързината грабвам един доста голям найлонов червен плик от обувки.

- Не можа ли да намериш по-голям! – вика Таня.

- Защо с този плик? Не можеш ли да си бъдеш с чанта?

- Така каза учителката. Че чантите се проверявали.

Не мога да схвана логиката.

- Чакай! – спрях я пред вратата. Бях подготвила чаша с вода да ù я лисна.

Мъжът ми вече е долу. Припкаме на десетина крачки след него.

- Къде си оставил колата? – провиква се Таня.

Той не отговаря. Върви към зеленчуковия магазин.

Сядам отпред, Таня – отзад и ревва с глас.

- Какво?

- Забравих си часовника, забравих си колана, забравих си гривната! Ама нали бързате!

- Спокойно. Къде е часовникът?

- На дивана в хола. Коланът е на леглото ми.

Слизам бързо.

- За последен път тръгвам с вас! За последен! – крещи мъжът ми.

Тичам по стълбите. Защо заключих и външната решетка! Така. Най-важен е часовникът. Виждам го. В стаята ù на леглото е коланът. Вземам го. Къде ли е гривната. Оглеждам бързо бюрото ù. Няма време.

- Нямам думи! Нямам думи! – това е мъжът ми.

Таня тихо си плаче отзад и гледа през прозореца. Минаваме покрай НДК-то, по моста.

- Ти взе ли онези листове, които разпечатах от интернета в коя стая ти е изпитът?

- Не съъъм! – отново реве с глас Таня.

- Край! За последен път съм с вас! – това пак е мъжът ми.

- Няма да се връщаме! То на стаите си пише!

- Как няма да се връщаме! – вика Таня. – Ти знаеш ли колко много стаи има на този етаж!

- Край! Вече се престроих! – връщаме се обратно по моста.

Часът е седем. Пак слизам. Пак тичам. Пак решетката. Пак вратата. Каза, че листът бил на леглото ù. На леглото го няма. Виждам два листа до него. Грабвам ги. Втурвам се в моята стая. Взимам блистера с пирамем.

Този път не заключвам решетката.

В колата ù подавам листовете и пирамема.

- Вземи си едно хапче за поумняване.

Тя послушно го глътва. Този път минаваме по друг път. Часът е 7 и 8 минути.

- Ама ти не си взела първата страница! Ами да! На първата страница пишеше в коя стая съм! Ето погледни!

- Нямам думи! – мъжът ми няма думи.

- Сега вече никакво връщане! Нали си знаеш входящия номер? Ще питаш!

- Мамо бее, как можа! Как можа!

- Ти ми каза на леглото. На леглото нямаше нищо!

Сега проблемът е къде ще спрем.

- Няма къде – казва мъжът ми и спира на средата на платното пред университета. Внимателно слизам отдясно, Таня – отляво. Вече сме в тълпата. Прегръщам я през раменете и я целувам. По-едра е от мен, а е такова дете.

- За следващия изпит ще вземем такси – казва тя.

- Извади си картончето и личната карта, както другите – казвам аз.

- А, ето ги другите!

“Другите” са децата, с които е ходила на частни уроци. Образуват кръгче и моята веднага се хвали с пищовите. Дръпвам я за лакътя настрана:

- Като си тръгнала на изпит с пищови, няма нужда да биеш тъпана! Всяко едно от тях може да те издаде. Този изпит е “всеки за себе си”!

- Ама те всички са инструктирани от учителката.

Таня се връща в групичката. Вече се е успокоила. Подавали са си заедно документите и са в една стая. Смее се. Прегръщат се с друго момиче.

- Няма ли да влизате? – питам, първо, защото е необичайно студено и второ, защото тълпата вече влиза.

- Чакаме още едно момче.

След намесата и на друга родителка, или може би защото въпросното момче идва, групичката се отправя към входа.

- Да ти дам ли тетрадката? – пита Таня, като се изравнява с мен.

- Няма да имаш възможност да четеш от тетрадката.

- Права си. И другите май са без пищови.

Повдига си туниката откъм гърба и вади от колана на дънките тетрадката. В това време някакъв с камера снима наляво-надясно. Таня ми подава тетрадката и бавно влиза с тълпата.

Публикувано във:

© Електронно списание LiterNet, 16.02.2020, № 2 (243)