Вчера беше Петък 13-ти. Изпитът по литература на Таня.
Най-напред звънна будилникът на джиесема в 6 без 20. Първа ставам аз. Будя кандидат-студентката.
- Още малко! – протяга се тя.
В 6 вече е станала. Кафето е готово. Малко шоколад за закуска. Пускаме телевизора на музикална програма.
6 и 10. Таня взема чашата си с кафето и отива в банята, за да не губи време.
След 10 минути:
- Кажи ù на Таня, ако още е в банята, че няма да я чакам! – това е мъжът ми.
Таня обаче вече е излязла от банята (нещо невероятно за нея да го направи толкова бързо!) и се върти из стаята да си търси дрехи.
Следват 10 минути, в които тя си напъхва една тетрадка малък формат отзад на кръста и започва да се върти пред огледалото – изглед отляво, изглед отдясно.
- Виж дали се вижда!
- Кое дали се вижда?
- Пищовът.
- Ти луда ли си! Знаеш ли, че ако те хванат, 5 години нямаш право да кандидатстваш!
- Само в Софийския... Така ни каза учителката.
- Затова ли ù дадохме на тази 4000 лв, за да ти каже накрая да се явиш с пищови!
- Ама аз няма да преписвам в залата! Ще отида до тоалетната да си проверя цитатите!
В това време вече е станало 7 без 15. Мъжът ми е облечен и крещи:
- Ако не сте готови, тръгвам без вас!
Таня трескаво си обува сандалите.
- Бързо! Намери ми един плик!
- Какъв плик?
- Да си сложа шоколада и водата.
В бързината грабвам един доста голям найлонов червен плик от обувки.
- Не можа ли да намериш по-голям! – вика Таня.
- Защо с този плик? Не можеш ли да си бъдеш с чанта?
- Така каза учителката. Че чантите се проверявали.
Не мога да схвана логиката.
- Чакай! – спрях я пред вратата. Бях подготвила чаша с вода да ù я лисна.
Мъжът ми вече е долу. Припкаме на десетина крачки след него.
- Къде си оставил колата? – провиква се Таня.
Той не отговаря. Върви към зеленчуковия магазин.
Сядам отпред, Таня – отзад и ревва с глас.
- Какво?
- Забравих си часовника, забравих си колана, забравих си гривната! Ама нали бързате!
- Спокойно. Къде е часовникът?
- На дивана в хола. Коланът е на леглото ми.
Слизам бързо.
- За последен път тръгвам с вас! За последен! – крещи мъжът ми.
Тичам по стълбите. Защо заключих и външната решетка! Така. Най-важен е часовникът. Виждам го. В стаята ù на леглото е коланът. Вземам го. Къде ли е гривната. Оглеждам бързо бюрото ù. Няма време.
- Нямам думи! Нямам думи! – това е мъжът ми.
Таня тихо си плаче отзад и гледа през прозореца. Минаваме покрай НДК-то, по моста.
- Ти взе ли онези листове, които разпечатах от интернета в коя стая ти е изпитът?
- Не съъъм! – отново реве с глас Таня.
- Край! За последен път съм с вас! – това пак е мъжът ми.
- Няма да се връщаме! То на стаите си пише!
- Как няма да се връщаме! – вика Таня. – Ти знаеш ли колко много стаи има на този етаж!
- Край! Вече се престроих! – връщаме се обратно по моста.
Часът е седем. Пак слизам. Пак тичам. Пак решетката. Пак вратата. Каза, че листът бил на леглото ù. На леглото го няма. Виждам два листа до него. Грабвам ги. Втурвам се в моята стая. Взимам блистера с пирамем.
Този път не заключвам решетката.
В колата ù подавам листовете и пирамема.
- Вземи си едно хапче за поумняване.
Тя послушно го глътва. Този път минаваме по друг път. Часът е 7 и 8 минути.
- Ама ти не си взела първата страница! Ами да! На първата страница пишеше в коя стая съм! Ето погледни!
- Нямам думи! – мъжът ми няма думи.
- Сега вече никакво връщане! Нали си знаеш входящия номер? Ще питаш!
- Мамо бее, как можа! Как можа!
- Ти ми каза на леглото. На леглото нямаше нищо!
Сега проблемът е къде ще спрем.
- Няма къде – казва мъжът ми и спира на средата на платното пред университета. Внимателно слизам отдясно, Таня – отляво. Вече сме в тълпата. Прегръщам я през раменете и я целувам. По-едра е от мен, а е такова дете.
- За следващия изпит ще вземем такси – казва тя.
- Извади си картончето и личната карта, както другите – казвам аз.
- А, ето ги другите!
“Другите” са децата, с които е ходила на частни уроци. Образуват кръгче и моята веднага се хвали с пищовите. Дръпвам я за лакътя настрана:
- Като си тръгнала на изпит с пищови, няма нужда да биеш тъпана! Всяко едно от тях може да те издаде. Този изпит е “всеки за себе си”!
- Ама те всички са инструктирани от учителката.
Таня се връща в групичката. Вече се е успокоила. Подавали са си заедно документите и са в една стая. Смее се. Прегръщат се с друго момиче.
- Няма ли да влизате? – питам, първо, защото е необичайно студено и второ, защото тълпата вече влиза.
- Чакаме още едно момче.
След намесата и на друга родителка, или може би защото въпросното момче идва, групичката се отправя към входа.
- Да ти дам ли тетрадката? – пита Таня, като се изравнява с мен.
- Няма да имаш възможност да четеш от тетрадката.
- Права си. И другите май са без пищови.
Повдига си туниката откъм гърба и вади от колана на дънките тетрадката. В това време някакъв с камера снима наляво-надясно. Таня ми подава тетрадката и бавно влиза с тълпата.
Публикувано във:
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2020, № 2 (243)
© Павлина Гатева Todos los derechos reservados