Петък 13-ти – денят на Иван

  Октомврийското слънце напичаше. Парка бе пълен с радващи се на последните топли дни от годината. Беше и петък, работния ден бе приключил по-рано и за Иван, който минаваше по главната алея в парка. Пред него изскочи дете с тротинетка, но не можа да го удари. Иван беше много суеверен и веднага си плю в пазвата, прекръсти се и си щипна лявото ухо. „Ден като ден стига си се шашкал“- помисли си той. Денят бе тринадесетия от месец октомври. По странно стечение на обстоятелствата се падаше и петък. Всеки път когато беше петък 13-ти, Иван си взимаше отпуск и си стоеше в къщи. Защото на такъв ден все претърпяваше инциденти. Но днес не си взе, защото шефа му искаше да е в офиса. Но го пусна по-рано. Сега крачеше през парка към спирката на електробуса. Бързаше да се прибере. Не искаше да си счупи крак, ръка или не дай си боже глава. Страхът бе лошо нещо. Но това което го успокояваше бе, че вече е 16ч, а той още не бе претърпял инцидент.

Чу звънец на колело и веднага скочи в тревата. Двама колоездача му се изсмяха. Той се изправи изтупа се и поклати глава, казвайки си наум: „Спокойно Ванка, повече се плашиш от колкото е страшно“. Но тогава вече чу изстрели и видя някакъв маскиран да стреля по някой, който бягаше към него. „Ей, сега си заминах“. Той приклекна зад едно дърво. Последва още един изстрел. Двама полицай свалиха маскирания и той падна на пътеката пред него. Кръвта му попиваше по алеята. Но човека още мърдаше. Иван се втурна да бяга към спирката, но единия полицай го спря докато другия закопчаваше маскирания стрелец.

- Ти къде? -попита ченгето.

- Аз бързам за електробуса... – отговори притеснено. Полицая го загледа и каза:

- Дай си телефона и адреса. Ти си свидетел. – Иван се подчини, но веднага след това го пуснаха. Пак беше оцелял. Макар, че трябваше да свидетелства. Но това не бе нищо, нали беше жив и здрав. Радостно изкачи стъпалата и видя множеството хора на спирката, а след малко и електробуса, който караше с поне петдесет. Шофьора се вряза в множеството хора пред очите на Иван и той повърна при гледката на смазаните хора, кръвта и другите части от телата им.

Тогава без да се обръща тръгна пеша по шосето. Реши, че от тук няма да хване транспорт. На близо беше метрото. Бързо притича до подлеза и още в шок слезе по стълбите. Чикира карта си и слезе на перона но там два влака се бяха обърнали и един полицай му махаше да си тръгва. Иван се обърна и тръгна към шосето обратно по стълбите. Ушите му пищяха, виждаше размазано, а сърцето му танцуваше прединфарктно. Едно такси му спря, шофьора се подаде и попита:

- За къде? – Иван му каза за адреса си, и се настани гледайки като зомби в една точка. Щом потеглиха колата изпуши и спряха. Иван като го видя авариралия автомобил без да каже нищо излезе от таксито и си тръгна пеш.

„Поне съм жив и здрав“ – прошепна си.

Костадин Койчев-Kovak

13/10/2023 г.