Пиянска история
На брега на реката съм. Изтегнал съм се грациозно досущ като талпа.
Един услужлив дъб ми хвърля сянката си и от време на време по някое закачливо листо. Май не съм му безразличен. Птичките пеят, тревичките шумят и прочие. Безразлични са ми, дъбът също.
Втренчил съм поглед в отсрещния бряг или по-скоро мижа по посока на отсрещния бряг. Извъртам глава към пътя по който дойдох и хълцам носталгично.
Мъчно ми е за бутилката мастика и за дамаджаната домашна крушовица, която взех назаем от съседа, докато той не гледаше. Най-мъчно ми е за канчето червено вино, на което се насладих пътьом. Ех,…какво канче беше….Трилитрово!
Хълцам - отново носталгично.
В ръката си стискам два ръждясали жетона. Не че в джоба ми не се търкалят няколко монети, но един авер ми подшушна, че лодкаря малко недовижда и мирише лошо. Не, че второто има връзка. Та, едното око на стареца било напълно кьораво, а другото напълно липсвало от орбитата. Получавайки тази информация, аз като дълбоко уважаващ себе си пияница и мошеник, реших да се възползвам. Жетоните отдавна ми тежаха съвсем излишно в джоба и го цапаха с ръжда.
Ето, че сега ще послужат за добра кауза.
Дъбът ме удари с шишарка по главата. Сигурен съм, че е бил той, защото изглежда гузен. Гледам го лошо и заплашително. За да разсее напрежението, един добронамерен кълвач започва да го гъделичка. На дървото не му харесва.
Аз съм видимо доволен. Тъкмо намирам мисълта, която шишарката ми изби от главата и лодкаря се задава. Неимоверните ми усилия да се изправя се увенчават с успех. Доволен съм от себе си. В темпо две напред, една назад се устремявам към старчето. Вятърът ми тика миризмата му в носа. Действа ми отрезвително. Това не ми харесва.
- Айде, бе дядка, да те вземат дяволите! Изчаках се! – хокам го аз, но уважително, нали е възрастен.
- Скачай в лодката, келеш ниеден! – отвръща ми той. Егати грубияна!
Скачам в лодката, но много бавно и внимателно, та да не цопна във водата. Дядката прибира жетоните и започва да гребе. Аз се хиля ехидно. Прецаках го! Насред реката ме хваща морска болест. Решавам да се разсея с приказки.
- Лодкарю. – Четкам го аз, че ако пак ми се тросне ще цопне във водата, а аз сам ще трябва да се откарам до брега. Засега ми е нужен.
- Тая кръчма, дето е на ония бряг знаеш ли я? Виното там хубаво ли е? – питам аз.
Стареца мълчи. Аз обаче предпочитам да не мълча. Морската болест е надвиснала зловещо над стомаха ми.
- От тая страна на реката кръчми колкото искаш. – продължавам аз. – Само че, в почти всичките съм заборчил и ако им се мерна ще ме пребият. А в тия дето нямам борчове, пък си имат други причини да ме пребият.
Старецът пак мълчи. Това много ме дразни и решавам да се разсейвам по друг начин. Заглеждам се в един много интересен облак. Има форма на рафт с бутилки. Хълцам носталгично и оставам погълнат от облака. Идвам на себе си чак пред кръчмата. Махам на облака с ръка и влизам съвсем пресъхнал.
Харча всичките си пари за вино и когато и в тази кръчма си намират причина да ме пребият съм твърде пиян за да избягам и затова решавам да остана.
Вече и в тази кръчма май няма да идвам, но поне спрях да хълцам.
© Александра Борисова Все права защищены