Тя дойде задъхана, носейки детето си на ръце. Сложи го на свободната люлка и ми се усмихна някак извинително. Аз я погледнах въпросително. А тя ми обясни: "Бързам за час при зъболекаря - може ли да полюляте Гошко за десетина минутки, само за една малка пломбичка съм!" Погледна ме умолително като куче, просещо залък хляб. Какво пък, нали и без това люлеех Невичка - къде едно, там и две деца за люлеене. Съгласих се. Жената как не ми разцелува ръцете от благоговейна благодарност. "Ма, моля ви се, няма защо!" И те така... се почна. Гошко веднага ме подкани: "Люля, люля!" Залюлях го леко. Обаче той не остана доволен и изкомандва: "По-шилно, по-шилно!" Тоя па! Погледнах го по-подробно. Една такава запетая беше - малък сополанко с големи като на дакел уши и зъл блясък в очите. "По-шилно, по-шилно!" Какво да правя - засилих го. Усмихна ми се с щърби зъби и пак ме подкани: "По-шилнооооо!" Егати досадата! Зарязах си моето дете, та да го люлея него - ШЕФА! А от майка му и помен - вече половин час ...