Тя дойде задъхана, носейки детето си на ръце. Сложи го на свободната люлка и ми се усмихна някак извинително. Аз я погледнах въпросително. А тя ми обясни: "Бързам за час при зъболекаря - може ли да полюляте Гошко за десетина минутки, само за една малка пломбичка съм!" Погледна ме умолително като куче, просещо залък хляб. Какво пък, нали и без това люлеех Невичка - къде едно, там и две деца за люлеене. Съгласих се. Жената как не ми разцелува ръцете от благоговейна благодарност. "Ма, моля ви се, няма защо!" И те така... се почна. Гошко веднага ме подкани: "Люля, люля!" Залюлях го леко. Обаче той не остана доволен и изкомандва: "По-шилно, по-шилно!" Тоя па! Погледнах го по-подробно. Една такава запетая беше - малък сополанко с големи като на дакел уши и зъл блясък в очите. "По-шилно, по-шилно!" Какво да правя - засилих го. Усмихна ми се с щърби зъби и пак ме подкани: "По-шилнооооо!" Егати досадата! Зарязах си моето дете, та да го люлея него - ШЕФА! А от майка му и помен - вече половин час я нямаше. Егати пломбичката - гранулом да беше, щеше да го направи..." По-шилнооооо!"- ревеше дребният. Погледнах го с присвити като на Клинт Истууд очи - изкарах най-серийно убийствения си поглед. Обаче малкото идиотче се не затрогна никак - даже ми се озъби и просъска през празните пространства на щърбите си зъби: "По-шилнооооо!" О, добре! "Глей да видиш кой те не прати в космоса сега!", заканих му се наум и си го представих как излита във висините с широко развети уши. Но в този момент чух зад себе си гласа на жената: "Гошкоооо, благодари на чичкото и идвай!" Обаче Гошко беше предусетил, че щеше да лети до Луната и обратно - слезе от люлката и изтича при майка си, търсейки спасение. Проследих го с погледа на Клинт Истууд. Майка му ми се усмихна извинително и благодари. А аз, разбира се, отговорих: "Ма, моля ви се, няма защо!"...
Невичка ме погледна и каза: "Тати, люляй..." Опита се да каже "силно", но аз веднага я свалих от люлката. А-а-а-а, взеха ме за мезе тия дребните! Не!