ПОЧИВЕН ДЕН

       В следобеда на съботния ден в стопанския двор беше пусто и тихо. Само бай Тодор, пазачът, дремеше на припек пред караулното и рой мухи бръмчаха около него. Над червените покриви на работил­ниците, оголелите върхове на тополите метяха облаците по небето. В тишината се носеше песента на наковалня - тиха, ритмична, нежна и приятна като есенното слънце. Здрав мъжага въртеше умело чука и от нажеженото желязо летяха искри. Той сръга въглищата в оджака, мушна охладения метал в огъня и песента секна. Докато чакаше, се замисли. Пред очите му се нижеха отдавнашни спомени. Сякаш виждаше старата, наследена от баща му работилничка, в която хората и маши­ните рядко почиваха - само по няколко часа през нощта. Нямаше по-шумно и по-оживено място в селото. Когато стана тясна, събориха я и построиха в ТКЗС нова. Започна работа с братята си в нея. После в града замина Петър, най-големият брат, пенсионира се и Иван. На своя пост остана само той, най-малкият.

       Сепна се от мислите си, грабна клещите и след миг между челюстите им светна нагорещеното желязо. Наковалнята отново запя. Залисан в работата, не усети, че при него влезе бай Тодор.

       - Кольо, за тебе почивка няма ли? Що се трепеш толкова?

       Майсторът спря за миг да размахва чука и каза:

       - Помоли се човекът. Каруцата му трябвала за утре. Синът - казва - ще дойде да докараме дървата. Какво да го правя, не мога да му откажа.

       Тъй отговори, но остана нещо недоизказано. Помисли си: „И моят син ще си дойде, ама няма да ми помогне  а ще рече: - Хайде, татко, не се стискай толкова, поне за бензина дай пари! Аз ще прег­лътна горчилката, ще дам парите и ще замълча. Кажа ли му нещо, ще престане да си идва. Пък и не е като да не съм му казвал, но все не мога да му угодя. На кого се метна толкова алчен?! Насищане няма. Всичко взема: кокошки, прасе, буркани, пари - да има как, цялата къща да изнесе в града… Затова се трепя!" За да прогони тези мисли от главата си, попита:

         - Ще мелиш ли утре? Нагласил съм три чувала царевица.

        - Докарай ги.

       Чукът заскача припряно по наковалнята и тя зазвънтя като камбана. Пазачът видя налитащите към царевичните кошове гъски, грабва една пръчка от резачката и се завтече да ги гони.

       Най-после желязото придоби желаната форма. Майсторът го натопи във водата, то шумно изсъска и облак пара лъхна загоря­лото му лице. Остави го, взе дамаджаната, надигна я и жадно пи на едри и шумни глътки. Една струйка се плъзна от ъгъла на устата, търкулна се по шията и го гъделична чак по гърдите, като остави тъмна следа по избелялата дреха. Сложи дамаджаната на мястото ù, изтри вадичката от брадичката си и сбрал сили, излезе да постави разглобеното колело на каруцата.

       Когато синът на стопанина дойде, беше привършил. Седеше на ока и наблюдаваше залязващото слънце, червено като нагорещено желязо.

       - Готова ли е колата, майсторе?

       - Щом съм обещал - готова ще е.

       - Сам ли работиш? Нямаш ли помощници?

       - Нямам. Аз съм и началник, и изпълнител. Не останаха от занаята хора в селото. Ей на, сам работя. Ама не се оплаквам. Обичам си работата и не я заменям за друга. Жената току ми вика: - Да отидем в града. В заводите ще намерим по-хубава работа, ще бъдем сред хората. Казвам ù: - Ти като толкова искаш, върви! Тук баща ми е работил, тук ще работя и аз майсторлъка, който ми е завещал, земята, която ни е оставил. Имаме къща голяма, хубава. Произвеждаме си всичко, животни гледаме, добри пари изкарвам. За какво да ходя нейде си! Добре ми е в моето село, в моя дом, на моя земя.

       - Силен човек си ти!

       - Свикнал съм с хората, пък и те с мене. Кой ще им вър­ши моята работа, ако замина? Толкова хора е изхранило това бедно селце, толкова хора са измрели за земята и на земята му. Нима не е останал никой, който да милее за неговата съдба? Онзи ден идва при мен Иванчо, художникът, да му правя рамки и знаеш ли какво ми каза? - Бате Кольо, аз може да не живея тук, може рядко да си идвам, но съм спокоен като знам, че селото съществува, защото когато поискам, мога да се върна. Ами я си представи, че стане нещо изведнъж и то изчезне? Голяма беда! Колко струва човек, който няма родно място, родна къща! Без родина е такъв човек! - Тези дни все мисля над думите му. Верни са те, изстрадани са. Но да спирам с приказките, че замръкнахме.

       Уредиха сметката. Човекът замина с каруцата, а той заключи работилницата, метна палтото на рамо и пое към къщи. Повя вече­рен хлад. Угарите в полето почерняха. Майсторът бавно крачеше по тясната уличка. Фигурата му се люшкаше самотна по нея. Едната ръка стискаше в джоба банкнотата.   Вече можеше да плати бензина и вкъщи щеше да има мир. Както се беше изморил, прииска му се да се отбие в кръчмата, да изпие едно пиене, да поговори с мъжете, но нямаше време за такива неща. Прасетата чакаха гладни. Като помисли за тях, ускори крачката.