ПОД ЧЕРЕШАТА

          Тази година черешата на бай Васил роди както никой друг път. Плодовете овесиха клоните й към земята - да ти е драго да гледаш. Но косовете на шумни ята започнаха да налитат на дървото. „Няма да ги остави тази напаст да доузреят. Ще трябва да ги бера въззелени, макар че е хубаво да поналеят още малко сладост. Оставя ли ги някой, ще ги изкълват до една" - мислеше си стопанинът, като гледаше какво става.

          Направи плашило и го закачи на дървото. Сам излизаше често да пази черешите, като прогонваше лакомите птици. Докато една заран откри и стъпки на човек под клоните и забеляза, че по ниското плодовете са брани. Проследи накъде водят стъпките, промъкна се по тях през буренаците й се озова до оградата на съседите. Видя направената пролука в нея, за да се минава. Следите бяха от женски обувки. „На Яна са!" - каза си Васката и лукави пламъчета пробягаха в очите му. От години живееше сам и хубавата съседка изкушаваше погледа и мисълта му. Одумвал се беше не веднаж.

          -  Я си виж побелелите коси. Засрами се - скастряше го жената. - Вече не си за такава работа, стар си.

          -  И Балканът отгоре е бял, но погледни го отдолу. Стар вол като заоре... - бе отговорът на Васил.

          Сега в главата му се оформяше план за действие. „Щом веднъж е идвала, пак ще дойде. Сладки са черешите ми, съблазняват. И тогава..."

          - Хей, комшо, защо стърчиш под черешата, а не береш? Какво чакаш, да я довършат косовете ли? - стресна го отвъд оградата гласът на съпруга на Яна.

          -  Ще бера, ама искам още малко да узреят. Виждат ми се въззелени. После набра една шепа и даде на съседа си да опита.

          -  Вкусни са. Бери, не губи време, защото косовете ще те изпреварят.

          "А, няма да ги обера аз, преди да съм хванал голямата птичка в капана си" - помисли си мъжът под черешата. Набра още няколко шепи и ги подаде през оградата.

          - Занеси и на Яна - подава му още.

          Щом остана отново сам, въображението му трескаво заработи, продължавайки да крои планове. „Ще чакам, ако трябва цял ден и цяла нощ, но ще ми падне в ръчичките."

          Яна се появи на следващата нощ, малко преди изгрева на пълната луна. Светлата й рокля отдалече се открояваше в тъмните петна на короните на дърветата. Под лунната светлина тя се движеше като самодива. Промуши се през оградата, огледа се, ослуша се и се запъти предпазливо към черешата, след като се увери, че наоколо е тихо и спокойно. Васил я наблюдаваше от прикритието си. Търпеливо изчакваше. Тъй като плодовете по ниското бяха вече обрани, тя пъргаво се покачи на дървото. Първо си похапна и тогава започна да бере за вкъщи. Беше настъпил очакваният от мераклията миг. Незабелязано се промъкна до дървото, докато тя се канеше да слезе. Берачката така и не го забеляза. Преди да скочи на земята само усети как нечии силни мъжки ръце я прихванаха изотзад за кръста и я свалиха долу. Яна се сепна, но докато се опомни от изненадата, косматите ръце яко я притиснаха. Помисли си, че мъжът й я е проследил. Дори й стана хубаво, когато усети как нетърпеливите пръсти започнаха да галят гърдите й. Усещаше учестеното му дишане във врата си. Любовната игра я увличаше. Такова нещо отдавна не бе изпитвала и сега тя й се отдаваше безрезервно. Но когато страстната целувка я парна по врата, усети бодване от мустаци. Разбра моментално кой е похитителят и подскочи като ужилена.

          -  Пусни ме веднага.

          -  Как ли не - беше отговорът. - Откога чакам аз този миг.

          -  Пусни ме, ще викам.

         - Хайде де, викай. Викай да съберем махалата, та да те питам пред всички какво правиш по тъмно в градината ми.

          Такъв срам Яна знаеше, че не можеше да преживее. Докато се чудеше какво друго да предприеме, ръцете му започнаха магическия си любовен танц по цялото й тяло.

          - Викай, да те разбере цялото село, че ми береш нощем от черешите - шептеше Васил в ухото й. - Аз пък ще ти опитам прасковата...

          Единствен свидетел на това, което се случи тази нощ под черешата, беше мълчаливата луна. А тя умее да пази тайни.