И ето - сряда вечер е... Дъждът отново се сипе над пустите градски улици... Тук-таме се виждат черни сенки зад ъглите... Възрастни, хванати под ръка... Млади деца, нагазили в локвите и омокрили крака... А на средата на улицата застанал младеж, с поредната доза в ръката и запял: "Боже, спаси ми душата!" Малко по-напред, някъде в далечината застанало е малко момиче и се чуди къде тази проклета нощ да затвори очи и да заспи. Не, няма никого... Единствено студеният и безчувствен дъжд...

А някъде там, в една топла стая е седнала млада, красива жена, а около нея седят двете й деца... Жената, на име Вяра, ги поглежда и наум си пожелава да дойде денят, в който бащата ще се завърне отдалече и ще ги гушне и ще им подари по едно усмихнато мече...

Къде е обаче вярата на този град скрита? Ето - там! В една от белите болнични стаи, където майка сина си жали... Болката убийствена го мъчи... Но, почакай! Някой вратата притваря... Показва се бялата лекарска престилка, а  ръката лечителска държи нещо... и, приятелю, надеждата у момчето пак се върна!

А някъде на съвсем друго място... Надалече от това, седнало е младо момиче на стола на своя дом и чака времето да отмине... Да зърне любимия човек по-скоро и да се усмихне отново...

Къде е сега слънцето хубаво... Къде е светлината, вдъхваща живот и вяра... Къде е любовта, от която градът черпи сили... Къде е пътят, посочващ рая? Да, приятелю... Всичко това е скрито под дъжда... А душата на оня скитник там отново се подготвя да види лошото от света...