Работата на Росен Владимиров не бе намаляла след въвеждането на извънредно положение. Коридорите бяха почти пусти, но имаше инструкция да се дезинфекцират всички контактни повърхности, и то многократно, през час. Маската му пречеше да диша нормално, но той не я сваляше, защото такива бяха нарежданията. Пот се стичаше по бузите и слепоочията му и навлажняваше маската. В мускулите му се натрупваше умора. Единственото хубаво нещо бе, че смяната му скоро свършваше.
Вратата на един от кабинетите се отвори рязко и на прага се появи доктор Цочев – симпатичен дебеланко с румени бузи. Нервно се заоглежда, сякаш търсеше някого.
– Росене, я ела за малко! – викна той и помаха с ръка.
Росен подпря дръжката на мопа на стената и се приближи.
– Кажете, докторе.
– Ще ми направиш ли една услуга?
– Разбира се. Слушам.
– Ти какъв беше по образование, че забравих?
– Ами аз, инженер съм … преди имах малка фирма за мебели.
– Значи си сръчен в ръцете.
– Може да се каже.
– Я, ела, ела да ти обясня за какво ста ...