Работата на Росен Владимиров не бе намаляла след въвеждането на извънредно положение. Коридорите бяха почти пусти, но имаше инструкция да се дезинфекцират всички контактни повърхности, и то многократно, през час. Маската му пречеше да диша нормално, но той не я сваляше, защото такива бяха нарежданията. Пот се стичаше по бузите и слепоочията му и навлажняваше маската. В мускулите му се натрупваше умора. Единственото хубаво нещо бе, че смяната му скоро свършваше.

  Вратата на един от кабинетите се отвори рязко и на прага се появи доктор Цочев – симпатичен дебеланко с румени бузи. Нервно се заоглежда, сякаш търсеше някого.

– Росене, я ела за малко! – викна той и помаха с ръка.

Росен подпря дръжката на мопа на стената и се приближи.

– Кажете, докторе.

– Ще ми направиш ли една услуга?

– Разбира се. Слушам.

– Ти какъв беше по образование, че забравих?

– Ами аз, инженер съм … преди имах малка фирма за мебели.

– Значи си сръчен в ръцете.

– Може да се каже.

– Я, ела, ела да ти обясня за какво става въпрос.

  Влязоха в кабинета. На масата за прегледи лежеше дребничка млада жена. Очите й бяха затворени, но по потрепващите клепачи личеше, че не е в безсъзнание.

– Виж сега, влизам в операция и ще се забавя поне час, а сестрата я извикаха да помага в инфекциозното отделение. Нали знаеш какви вътрешни размествания стават заради коронавируса?

– Да, знам.

– Искам да подготвиш тази дама.

– Моля?

– Пострадала е при пътнотранспортно произшествие. Снимките са горе-долу добре – няма наранявания на вътрешните органи и не се налагат операции. От теб се изисква само да я съблечеш, за да мога после да действам спокойно. Ето ти ножичка. Където се налага, режеш плата и го махаш. Като остане по бельо, я завий с одеяло да не изстине. И внимателно, за да не я боли, ясно?

– Ама аз съм обикновен санитар!

– За тази работа не се изисква квалификация. Не се притеснявай, нищо сложно няма. –         Докторът не изчака да получи отговори, изстреля се като тапа нанякъде.

  Росен затвори вратата и погледна пострадалата, която в този момент помръдна глава и изохка.

– Трябва да ви подготвя за някакви медицински манипулации – каза той, хапейки нервно устни.

– Добре – изпъшка жената и примигна сънено, явно бе натъпкана с обезболяващи.

Носеше кожени ботуши с нисък ток, сини ластични дънки, тъмночервена блуза и късо кожено яке. Меките, приятни черти на лицето й се бяха напрегнали, тънка бръчица прорязваше челото й.

  Росен се зачуди как да процедира. Опипа остриетата на ножицата, за да провери колко са наточени. Хич не му се занимаваше с тази работа, защото го бе страх да не причини болка на жената, но от друга страна бе доволен, че има възможност да помогне.

Реши да започне с ботушите. Хвана десния с две ръце за подметката и бавно го изу. Жената простена леко и присви устни. Левият се запъна, явно имаше подутини и с дърпане нямаше да се получат нещата. Чак тогава забеляза, че стъпалото се е извъртяло неестествено настрани.

– Моля ви, моля ви! Внимателно! Много ме боли! – изписка жената и ококори помътнелите си от страдание очи.

– Извинете! Много съжалявам!

Захвана се да реже с ножицата. Напредваше бавно, за да не нарани отеклата плът. Кълцаше ту от едната страна, ту от другата. Кожата на ботуша бе мека, но здрава и не се даваше лесно.

Отне му десет минути да освободи стъпалото. Под раздрания чорапогащник се виждаха синини. Махна няколко парчета фин найлон и предпазливо подпря оголената пета върху възглавничка. Глезенът се бе издул като балон.

– Така е по-добре – каза жената и въздъхна тежко. Тогава Росен осъзна, че тесният ботуш я бе стягал болезнено.

– Радвам се – отвърна той. – Ще потърпите още, нали?

– Ще потърпя. Но имайте предвид… че не се чувствам добре. Изглежда упойката ме пуска.

– Тогава да побързам.

Справи се лесно и бързо с дънките, после отстрани остатъците от чорапогащника. Над дясното коляно имаше морава подутина.

– Сега трябва да махна якето.

– Боли ме дясната ръка, над лакътя. Така че ще ви помоля…

– Знам, знам, ще внимавам.

Нямаше как да среже якето, защото кожата му бе прекалено дебела. Започна да го подръпва в различни посоки, за да измъкне възможно най-безболезнено ръцете от ръкавите. Жената проплакваше от време на време, хапейки устните си до кръв. По бузите й се стичаха сълзи. Росен се чувстваше едва ли не като престъпник и вече трепереше от нерви. Най-накрая успя да съблече проклетото яке. Блузата се предаде лесно и жената остана да лежи по сутиен и бикини. Полугола тя приличаше на момиченце и, както бе със синини и отоци, излъчваше стряскаща безпомощност. Росен я покри с одеяло и стисна за кураж треперещата й длан.

– Всичко ще е наред – обяви той.

– Страх ме е – рече простичко тя.

  Погали я по челото в опит да я успокои. Странно, но десетина минути по-късно тя се унесе. Нещо го подтикна да я целуне по бузата. И тогава, усещайки солта от сълзите, се натъжи.

След като получи похвала от доктора за свършената работа, Росен Владимиров се върна към задълженията си на санитар. Сърцето му се сви, когато откъм кабинета заехтяха викове. Чак му се пригади. Знаеше, че Цочев е професионалист и просто си върши работата, но му бе трудно да се примири със страданието. Отдалечи се с бърза крачка.

***

  Седмица по-късно, докато миеше коридора на третия етаж, Росен я мярна в една от стаите – сестрата бе изтичала да вземе някакво лекарство, забравяйки вратата отворена.

Дясната й ръка бе обездвижена с шина и лежеше върху възглавница. Десният й крак бе окован в гипс от глезена до слабините. Както бе вдигнат нависоко, приличаше на част от съборена от земетресение древна статуя. Малкото босо стъпало бе застинало извито настрани и палецът му потрепваше леко като от нервен тик. Левият й крак също бе гипсиран, но до коляното и пръстите му надничаха плахо от гнездото си от памук.

Росен потърси очите й с поглед, но тя се бе вторачила замислено в тавана и не го забелязваше.

В този момент сестрата се домъкна и затвори вратата.

На Росен му се искаше да поговори с пострадалата и да й даде кураж, но все не успяваше да се освободи от работа в часовете за свиждане. А когато най-накрая намери време, се оказа, че трябва да е под карантина, защото е дал положителна проба за коронавирус. Прибра се в тясната си гарсониера, за да се лекува.

***

  Две седмици по-късно Росен Владимиров лежеше с двойна бронхопневмония в интензивното отделение. Чувстваше гърдите си като налети с олово и имаше задух. Често го пронизваха остри болки, от които му се завиваше свят. Толкова бе отпаднал, че едва успяваше да се надига на лакти.

  Близките му нямаха право да го посещават, затова се чувстваше ужасно самотен. А искаше да им сподели толкова много неща…

Не познаваше лекарите и сестрите, които се грижеха за него, може би бяха дошли от друго лечебно заведение. В очите им виждаше само безразличие, породено от зверската преумора. Те си вършеха добре работата, но като роботи, чийто батерии са на свършване. Не ги заговаряше, за да не ги разсейва. А и какъв смисъл имаше да ги натоварва с проблемите си? Те имаха предостатъчно свои. Веднъж една сестра припадна до отсрещното легло – не бе спала три дни.

Живееше му се и се опитваше да впрегне организма си за борба, но постепенно губеше надежда. Копнееше мъките да свършат веднъж завинаги.

  Един следобед се стресна от силно чукане по стъклото, което отделяше неговата стая от съседното складово помещение. Бавно извърна глава. Видя жената, която бе подготвял за болезнени медицински манипулации – това сякаш бе преди цяла вечност. Веднага я позна, въпреки че черна маска закриваше почти цялото й лице. Очите й се усмихваха.

Той вдигна ръка, за да й помаха. Усилието го накара да изпъшка. В този момент погледът й като че ли натежа от съчувствие. Искаше да я увери, че е добре, да я успокои, но нямаше сили да продума, а и тя едва ли щеше да го чуе през стъклото.

  Самата тя не изглеждаше в прекрасна форма. Бе бледа и видимо отслабнала. Подпираше се на патерици и десният й крак все още бе в гипс.

На Росен адски му се прииска тя да поседи до леглото му. Но това естествено нямаше как да стане. Разпоредбите не го позволяваха.

Кимна, за да покаже, че й е благодарен за посещението. В този момент тя се отпусна тежко върху патериците, и вдигна ръцете си, показвайки стиснати палци. Олюля се, но успя да се задържи изправена. После направи сърце с пръсти. Очите й отново засияха.

  Той се усмихна.

  Малко по-късно един лекар се развика и така сложи край на импровизираната им среща.

Докато гледаше как жената се отдалечава куцукайки, Росен Владимиров почувства, че е готов да се пребори с болестта. Каза си, че са нужни още съвсем малко усилия от негова страна.