Казват, че когато се роди дете от царски род, орисницата хвърля своите руни и свързва детето с дракон - женски за момиченце и мъжки за момченце. Идеята е мъдростта на дракона да помогне на детето да бъде добър владетел. Така и драконът ще стане по-добър, и детето. Поне такава е идеята. 

Истината обаче беше съвсем друга. Ние, драконите, живеем стотици години. Докато някой не ни прониже в сърцето, разбира се. Но няма как да станеш по-добър, когато си вързан за същество, което тепърва се учи да живее, докато ти си живял стотици години. Просто не е възможно. Поне докато детето е малко. Тогава ти си просто интересна играчка, или някакъв страшен звяр, който се мотае наоколо. Мразех да се занимавам с човешките деца, много мразех. 

На женските дракони им беше по-интересно. Те все едно възпитаваха своите дракончета (които някога са имали, имам предвид, никоя не е люпила яйца поне от двеста години). Тях обаче нещо ги свръзва с малките ревливи, дрисливи и сополиви създания, които орисницата е тръснала пред тях. Не и мен. Никога не съм обичал да бърша сополи, да разяснявам азбучни истини и да се правя на търпелив, когато ми иде да литна и повече никога да не се върна в проклетия замък. 

Е, имало е и готини хлапета. Веднъж с една драконка, Елиезера се казва (страхотно парче, даже люпихме яйца заедно на младини), ни се падна да гледаме едни близнаци. Момченце и момиченце. Тогава бяхме по-млади, още ни беше забавно, така че тя се грижеше за малките, а аз се правех на строгия татко-дракон. Добри деца излязоха – останаха в историята като едни от най-мъдрите владетели. Близнаците крал Белрон и кралица Аликсена. Ех, славни времена бяха, когато орисницата си вършеше работата...

Обаче с тази глезла изтеглих късата клечка. И всичко заради това, че тъпачката сбърка торбите с руни. Да дадеш на мъжки дракон да се грижи за момиченце? Че аз за собствените си дракончета не съм се грижил! Вечно се занимаваше Елиезера. Нея я бива, нали е женска, разбира ги какво искат. А мен все ме е страх да не ги настъпя, да не ги ударя с опашка и такива неща. А като почнат да реват, направо ми се къса сърцето. Нито знам как да ги гушна, нали съм голям и непохватен, нито как да ги накарам да млъкнат. 

Елиезера едно време ми набиваше канчето:

-    Не може така Верлан – говореше ми тя, - трябва да си близо до тях!

А аз просто изсумтявах и отивах да търся вечеря. В това ме биваше, за разлика от дондуркането на малки същества. Не ме бива просто. И сега не ме бива. 

Но с тази малка лигла просто ми се разказа играта. Орисницата, неясно с колко точно медовина се е надрусала тогава, бръкнала в грешната торба и хвърлила руните да чете съдбата на детето. И така определила мен за неин пазител. Мен, мъжкия дракон, да пазя момиченце! Абсурд. Обаче нямаше накъде, защото веднъж хвърлени, руните не могат да бъдат върнати назад. Съдбата на детето и на дракона не може да се промени. 

Така се оказах вързан за малката лигла. Първоначално всичко беше добре. Тя се оказа страшно красиво дете. Руса коса, сини очи – хората на такива им викат „ангелчета“, каквото и да значи това. Гледаше ме с едни такива ококорени очички, все едно съм нещо вълшебно. И как не, люспите ми светят в лилаво-синьо (Елиезера все ме подкачаше, че моите са по-красиви от нейните зелено-сини). А очите ми са яркозелени. Като на гущер, какъвто всъщност съм. 

С драконите-пазители на родителите й често си говорехме, че от такива добри хора, би трябвало да се е родило дете с добро сърце. Даже Земфира, пазителката на майка й, обеща да ми помага с възпитанието на малкото човече. Всичко си се развиваше чудесно, докато малката не стана на шест и майка й не се разболя. Никой нищо не можеше да направи. Баща й, кралят, като видя, че не стават нещата, ни събра нас, трите дракона, и ни помоли да помогнем. Но беше вече твърде късно. Всеки един от нас се опита да подели сърцето си с майката. Но тя отдавна вече не беше наша.

Отиде си след няколко дни, а Земфира плесна с крила и се върна в пещерата си. Тя се беше родила твърде късно и никога не беше люпила свои яйца и приемаше много тежко подобни случаи. На нито един дракон не му е приятно да загуби човека, за когото отговаря. Това е все едно да се провалиш. Някога, когато драконите все още били зли страшилища, един магьосник свързал живота си с този на ранен дракон. Никой не знае защо го е направил, но оттогава драконите свързват живота си с този на децата с царска кръв. Докато е живо детето, драконът е неотлъчно до него. А когато умре, драконът се връща в своята пещера да чака следващата човешка рожба, за която е задължен да се грижи. 

След като умря майка й, малката се промени. Иначе беше добро дете, но сега плачеше и викаше майка си. Естествено, обвини Земфира (тя, глупачката, вместо веднага да отлети, се примоли на орисницата да разреши да се грижи за детето, след като майката си е отишла толкова млада). Обаче малката се оказа доста зло дете. Изкара си на Земфира. Замеряше я с камъни и крещеше, че тя е виновна. А Земфира, милата, стоеше, оставяше се камъните да я удрят и нищо не казваше. Наложи се аз и драконът-пазител на баща й (прекрасен дракон, от време на време си говорим с него, казва се Изар) да застанем пред нея, че люспите на Земфира от ясно жълти бяха вече станали оранжеви. Малката обаче не разбра, защото вместо камъни, започна да хвърля главните от огъня. Изар нищо не направи, но не мръдна от мястото си, докато Земфира не разпери криле и не отлетя, плачейки. Сълзите на дракон са едно от най-ценните неща на света. Защото плачем много рядко, но направим ли го, то е защото сърцето ни се къса. Когато си на стотици години, не се случва често. 

Изар не мръдна от мястото си, независимо от десетте горящи клона, които изтръска от гърба си. Бяха се сближили с Земфира и той ми беше казал, че иска да излюпят яйца заедно, ако имаха късмет. Аз обаче не бях склонен да търпя капризите на малката пикла и в момента, в който тя хвърли горящия клон към мен, го изпепелих пред нея. За съжаление обаче, част от огъня я поопърли малко. Тогава тя седна на земята и се разрева. 

Стана ми криво, но не аз се опитвах да плаша огнедишащ с огън. После дойде баща й, вдигна я на ръце и я отнесе. Но тя ми отмъсти. Още на следващия ден ме примамиха да сляза в подземието и щракнаха верига около врата ми. Задният ми крак също беше прикован към стената, да не би да избягам. А малката лигла се хилеше през цялото време. 

Държа ме затворен години наред. В тъмнината шарените ми люспи избледняха, а очите ми загубиха цвета си. От време на време Изар или Елиезера кацаха някъде отвън и се опитваха да ме окуражат, че всичко скоро ще свърши. Когато малката лигла навършеше пълноление, щях да имам право да избера дали да остана с нея. Елиезера ми беше казала, че тя, Изар и Земфира ходили да се молят на орисницата. И как не – не ми даваха нито да се движа, нито да се храня. Ако не бяха слугите на баща й, които от време на време ми носеха но някоя заклана овца, щях да умра от глад. 

Всичко ме болеше и от време на време, особено вечер, започвах да вия от болки. Подземието не беше тясно, но можех да протегна само единия си крак, а крилата само леко да ги разтворя. Елиезера не се отдели от мен през всичките тия години. Опитваше се де ми помогне, да ми носи дори от любимите неща. Само тя знаеше колко много обичам еленско и винаги, когато можеше идваше да ми донесе по някой и друг бут. Но това не стигаше. Когато години наред живееш в тъмнина и през ден малката изродка пристига да те обижда и да ти се присмива, не е лесно да си силен. Най-вече ме притесняваше, че може да не издържа. Драконите, като всички гущери, имат нужда от светлина. А липсата на такава, както и на храна може да ни убие. Живеем много дълго, но не сме безсмъртни. 

Всъщност, малката изродка искаше да ме убие. Веднъж я чух да се кара с баща си точно пред вратата на затвора ми. 

-    Искам го мъртъв, татко! – настояваше тя с онзи неин разглезен тон. – Не искам тази люспеста гадина наоколо. Той мирише, той е зъл и яде развалено месо. 

„Мириша, помислих си аз ядосано, и ям развалено месо, защото ти не ме оставяш да се измия и да изляза на дневна светлина и само ми носиш само мърша веднъж месечно.“Разбира се, можех да убия кой да е от стражите и да си хапна прясно месо, но те не бяха виновни с нищо, че следват заповедите на една разглезена лигла. 

-    Да имаш дракон-пазител е дар, за който стотици деца мечтаят – опита се баща й да й налее ум в главата. – Освен това е забранено да се посяга на живота на дракон. Дори това, което си му причинила е забранено! Наясно ли си, че орисницата му е дала право да избира? И че когато навършиш 18, той ще има право да реши дали да те изостави завинаги? Осъзнаваш ли какво означава това? 

Дочух тропане, сигурно пак беше започнала да тропа с крака. Така правеше всеки път, когато някой не иска да направи, каквото си е наумила. 

-    Той е мръсно и гнусно животно! Искам го мъртъв! И в деня, когато навърша 18, лично ще го пронижа с копие в сърцето! Лично! 

Последва звук от плесница и баща й просъска:

-    Нараниш ли този дракон, ще обречеш всичкини на гибел! Той е светлината в този дом. Твоята светлина и твоето бъдеше! Убиеш ли го, ще си прокълната завинаги! А сега върви в стаята си и да не съм чул и дума повече по въпроса! 

Тя се разрева и си тръгна, а аз разбрах, че нямам избор. Останех ли, тя щеше да ме убие. Или аз да убия нея, а не исках да става така. Не можех да прекарам живота си затворен във влажната тъмница. Дванайсет години ми стигаха. Така че в нощта, когато се навършваха осемнайсет години, откакто тя се беше родила и пияната орисница беше изтеглила моята руна от грешната торба, просто се обърнах и разтопих веригата, с която беше приковала крака ми за стената. След това беше нужно само да дръпна и вратът ми беше свободен. Прогорих вратата и подплаших войниците, които я пазеха, а после просто отлетях в планината. Там където преди толкова време с Елиезера излюпихме първите си яйца. 

Тя ме чакаше, редом с орисницата. След като се отървах от омразните окови, успях да се измия в леденото езеро и изядох три елена един след друг (Елиезера се беше погрижила да ми намери най-крехкото и вкусно месо), орисницата ме попита какъв е моят избор:

-    Ти беше затворен цели дванадесет години, Верлан. Затворен от детето, което ти е поверено да пазиш. Сега имаш право да избереш дали да се откажеш от нея завинаги и да ти бъде поверено друго дете, или да останеш с нея. Помисли добре. 

Нямаше какво да мисля. Имах дванайсет години да мисля. 

-    Това дете се превърна в чудовище, ориснице! Тя искаше да ме убие на днешния ден. Би ме убила и по-рано, стига да можеше да го направи. Така че се отказ...
-    Почакай, Верлан, не бързай! – прекъсна ме Елиезера и потърка шията си в моята. – Изчакай с решението си три дни. 
-    Не се бъркай, мила моя! – казах й аз. – Не ти стоя заключена толкова време. Имам право да...
-   Имаш пълното право да си тръгнеш без да се обърнеш повече назад, глупчо! – прекъсна ме тя по оня начин, който ми затваряше устата още от първия ден, когато се бяхме срещнали, над люлките на двете деца-близначета. – Просто изчакай три дни. Не е толкова много на фона на дванайсет години, нали? Три дни, само за това те моля. А после оповести решението си. 

Изръмжах и потърках шията си в нейната, я тя преплете крилото си с моето. Права беше. Три дни на фона на дванайсет години не са нищо. Нямаше да променя решението си, но не исках да разстройвам единствената женска, с която някога съм искал да люпя яйца. 

-    Добре, ориснице, ще ти кажа какво съм решил след три дни. Макар че си наясно какво ще бъде решението ми. 

Орисницата ни погледна и се усмихна. 

-    Да бъде както искаш. След три дни ела в замъка и го кажи и пред нея. 

След това изчезна. Трите дни са размазани в паметта ми. С Елиезера ловувахме заедно като всеки се опитваше да хване най-любимата храна на другия, устройвахме си въздушни надбягвания като тя все се ядосваше, че я побеждавам и спяхме свити на кълбо. Все едно бяхме не на четиристотин, а на четиресет години. 

Исках да поживея поне за малко така, преди орисницата да ме прати да гледам следващия сополанко. Защото беше повече от ясно, че няма да се върна при онази лигла. Нямаше на позволя на човешко дете отново да постъпи с мен по този начин. Представях си как ще пребледнее, когато й кажа, че се отказвам от нея завинаги, как ще я прокълна навеки. До една вечер. Не помня първата ли беше или втората. 

С Елиезера тъкмо се бяхме свили на кълбо да спим, когато нещо ме прободе. Сепнах се и тя се разсъни. 

-    Какво има? – беше се притеснила да не би престоят в тъмницата да са ме разболели. 
-    Някой се моли – изръмжах аз. – Запалена е свещ от драконова кръв. Моята кръв. 

Връзката на дракона с неговия повереник се скрепява с кръв. Когато бъде отредено на едно дете да има дракон-пазител, сама майката порязва на кръст китката на детето и капва няколко капки в разтопен восък. Драконът също забива кама някъде по лапата си и събралата се кръв се смесва с восъка. От нея се прави свещ, която веднъж запалена е връзката между двамата. Където и да е, драконът усеща, че свещта направена от неговата кръв гори и че повереникът му има нужда от него. 

-    Нали знаеш кой е запалил свещта? – меко ме попита Елиезера.

Изсумтях толкова ядосано, че без да искам от ноздрите ми излезе дим. Естествено, че знаех. Свещта можеше да се запали от един-единствен смъртен. Малката лигла. 

-    Тя има нужда от теб – продължи да ме обработва любимата ми драконка. – Върви и разбери какво е. 
-    Ще отида – съгласих се аз, - но когато дойде време да оповестя решението си. 

Страдай, малка глезло! Страдай, както страдах аз. Бъди сама, на тъмно и изоставена. А съвсем скоро аз ще дойда и ще духна тази свещ. Завинаги. 

Двамата с Елиезера и дума не обелихме повече за това, но през следващите дни не спирах да чувам плача на малката лигла. Забиваше се в сърцето ми, защото тя не спираше да се моли да се върна и да ме моли за прошка. Когато отидох да оповестя решението си след три дни, Елиезера ме закле да не говоря преди да съм я изслушал. Тя винаги е била с по-меко сърце от мен и винаги много плачеше, когато някое от поверените й деца си отидеше от този свят, без значение дали на десет или на сто години. Кимнах и полетях. 

Когато отидох, тя и орисницата ме чакаха. Там, където за пръв път майка й ми я беше показала като бебе. На същото място, където замеряше Земфира с камъни. Сега срещу мен стоеше слабо момиче със зачервени от плач очи. Не смееше да мръдне от страх. 

-    Прости ми, моля те! – отрони тя накрая и тогава разбрах, че няма да си тръгна. 

Колкото и да исках да я изоставя, колкото и да бях страдал окован в тъмницата без храна и слънце, сега не можех да изоставя детето, което си нямаше майка. Тя имаше само баща си и мен. А тръгнех ли си аз, тя щеше да залинее и да си отиде. Може би не сега, може би само щеше да полудее и да прекара остатъка от живота си заключена в най-високата кула на замъка. Но със сигурност щеше да си отиде сама. 

Никога не съм се отказвал от поверено ми дете. Нямаше да го направя и сега. Направех ли го, щях да предам себе си. А думата казана пред орисницата не може да бъде върната назад. 

-    Кълна се, никога повече няма да те нараня! – продължи тя и пристъпи крачка напред.

Настръхнах и тя се спря, уплашена. Последният път, когато беше се приближила до мен, бяха щракнали оковите около врата ми. Огледах момичето. Не, не беше вече малката лигла, свикнала да получава от разнежения си баща всичко, което й се прииска. Беше порастнала. Беше разбрала, че колкото и да й се иска, има неща, които не може да контролира. 

Усмихнах се. Тя ме погледна учудено и каза:

 
-    Не знаех, че драконите могат да се усмихват. 

Усмихнах се още по-широко и й предложих крилото си, за да може да се покатери на гърба ми. 
-    Не знаех, че принцесата може да се усмихва - казах аз и това беше. 

Орисницата също се усмихна, докато наблюдаваше как поверената ми принцеса непохватно се намества на гърба ми. После кимна и изчезна. По-мъдрият винаги прощава, нали така?

А аз и принцесата много си говорихме. Е, мина доста време от онзи ден. Сега я познават като кралицата-дракон, великата Левантина. Ние с нея навсякъде сме едно. Повече никога не се наранихме един-друг за нищо. Тя намери достоен принц, а аз – достоен приятел в лицето на неговия дракон-пазител. На сватбата им пирувахме редом с човеците. Бяха ми донесли еленско, любимото ми. Впрочем, дочувам че скоро ще си имаме още един дракон в замъка. Само че не знам мъжки ли ще е, или женски. Но това е друга история...