Тя прилегна тихо до него, прегърна го и започна да го гали. То издаде лек стон и леко помръдна – само толкова можеше. Бурята й го бе отнела. Отне й тази малка игрива топчица и й остави едно безжизнено трупче, все още топло и дишащо, но без заряд в него. Знаеше, че не трябва да му дава неговото име. Знаеше, но искаше тайничко да му изрича името.  Името на любимия й, който бе отнел душата й, любимия й, който я остави да ридае в нощта и си замина без да каже дори дума. Все още не можеше да разгадае що за човек бе той. Не го кореше, не го и осъждаше, любовта й към него бе толкова безгранична. Не искаше да го кори за действията и постъпките му – това си беше нейният любим – човекът, който бе преобърнал живота й на 180 градуса, човекът, който разговаряше с нея с часове и я търсеше  и намираше по много начини. Човекът, който й бе дал криле да лети, но после й ги бе откъснал яростно и безмилостно. Сега той просто бе изчезнал и я бе изоставил за пореден път. Пак се беше върнал при любовницата си, с която имаха връзка от дълги години.

         Тя страдаше тихо и сега не само за него, но и за малката, пухкава и игрива топчица, която бурята, вилнееща през нощта, й бе отнела.

         Бурята, тя беше стихия, която разтърси земята. Силен вятър, пороен дъжд и тези стотици мълнии в небето, които бяха като фойерверки, но застрашителни и плашещи и все пак толкова красиви. А гръмотевиците, те кънтяха във въздуха, както и в душата й. Да, бурята, тя не вилнееше само вън, тя вилнееше и в душата й. Вилнееше и я опустошаваше. И тя си знаеше, че след такава буря следва погром, който ще остави трайни бразди в нея. Погром!

         Беше го намерила преди един месец, почти бездиханно, полузадушено, изхвърлено в един леген, очакващо смъртта си. Бе го поела в прегръдката си и се бе грижила за него цял месец. Отдаде му любовта си. Води го и му показа дори морето. Но след бурята и инцидента то просто вегетираше. А днес сърцето му престана да бие. Душата му бе поела пътя си.  Малкото му трупче лежеше до нея бездиханно. Тя  го пови в бял саван. Отнесе го при изоставения храм. Изкопа му малко гробче в основите. Положи трупчето му там. Погреба го.

         Беше му подарила един месец щастие, един месец отсрочка, за да му дари любовта си. А днес него го нямаше. От многото пролети сълзи по любимия, не й бяха останали сълзи в очите. Тя не знаеше как да заплаче. Това беше останало в душата й – ПОГРОМ.

         Дали ще можеше да обича отново? Дали щеше да се намери някого, когото да я обича, така както тя бе обичала със цялата си душа...? Дали? 

gregory lemarchal - sos d'un terrien en detresse

https://www.youtube.com/watch?v=GGb0Sb5lvu4