Гаден ден… Същият като вчера… Ако можеше – и по-гаден щеше да е, ама май стрелката на гадорията е опряла отвъд червената точка…

Събуди се недоспал. И, разбира се – не сам. Жена му беше отново там. Плюс жестокото слънце, изгарящо бледата му мисъл през щорите дори.

Направи си кафе, отиде да мине под душа, върна се… Кафето го нямаше, жена му, за съжаление, беше до масата и вече обръщаше чашката, за да си гледа.

Нищо не й каза – просто в момента не се сещаше за някоя по-прилична реплика, а нямаше смисъл да си хаби джепането от заранта. Има време, ще се прибере вечерта, ще намери повод – а тя беше добра жена, винаги му приготвяще такъв, щеше да се развихри по цялата й рода. И още мърдащата, и вече успокоената…

Гаден свят!

Да можеше… Просто да можеше да поживее поне малко така, както му се ще. Човешки – по най-елементарните разбирания. Пари, жени, коли, къща, свобода да прави каквото си ще…

Ама пари не се виждаха отнийде, така че за останалото нямаше смисъл да фантазира…

Господ не помага на подобни, Сатаната пък си има контингент във властта и е прекалено зает с него.

Навлече вчерашната риза – жена му дори не го погледна. Излезе, притваряйки вратата. От опит знаеше – и да я тресне, пак през носа му ще излезе. Той ще трябва майстор да търси, че и да плаща с парите за зор-заман…

Навън се сети, че е свършил цигарите. Посегна към клекшопа и внезапно – ама защо? – рече на момчето вътре: „Бе, я дай един международен лотариен билет…“

Запали цигарата, пое щастливо първата глътка освежителен чист дим, после потърка с нокът билета…

Изхълца…

МИЛИОНИ!!!

Очите му се залепиха за надписа направо като в анимационен филм…

МИЛИОНИ!!!

Седна на пейката и усети, че нещо го пари. От устната му висна купчинка пепел – така яростно бе поел дъх, че изгорил бялата пръчица.

МИЛИОНИ!!!

А отпред доуточнение – ДЕСЕТ!!!

Бе, десет – десет… Макар че можеше и сто да са… Или милиард…

Но засега – и тия ще свършат работа…

Натам денят бе погълнат от розовата зора на неопределеното щастие. Какво прави – нито помнеше, нито го интересуваше…

В банката веднага – стига, бе! – му дадоха една златна карта и натам се налагаше само да я вади.

Отнейде се появиха три красавици, заведоха го в оня луксозен ресторант, дето само си мечтаеше да надникне, келнерите безшумно пърхаха наоколо, цветари поникнаха посред бял ден, ресторантският оркестър проточи нежни мелодии, главният готвач покорно изслуша поръчката и още по-покорно прие небрежната похвала плюс хубава пачка…

А когато тръгна към тоалетната, придружиха го и мацките, и келнерите, и управителят… Прилично казано – изобщо не употреби ръцете си. Не само за стомашното разтоварване…

Само в един момент – аха да му развалят кефа. Откъм входа се чуха някакви скандали – странно познати, сетне скандалджийката изчезна, прибрана за хулиганство, както му докладва козирувайки шефът на местната полиция…

Прекрасен живот!

По едно време розовата мъгла леко потъмня, после се поразкъса и той видя, че не е сам на масата. Мацките, претоварени от емоциите му, явно бяха се оттеглили на заслужен отдих в ръцете на масажистите, келнерите послушно се бяха наредили до стената, полицайте застинали в парадна колона, козируваха, музиката беше минала на чалга…

Чалга ли? Далеч не райска музика…

А насреща му седеше нисък, слабичък, безжизнено сив човечец.

- Ти кой си?

Онзи кратко се усмихна.

- Счетоводителят. Някои ми викат и Сатаната…

След такова ешмедеме трудно се изтрезнява, но той усети, че в главата му засяда айсберг.

- Сатаната? Какво става? Какво искаш?

Онзи издърпа иззад ухото си огризан молив и поясни:

- - Нали поиска мечтан живот? Е, това си мечтал – това ти дадох…

- И отсега ще е тъй? – блеснаха очите му.

- Досега беше тъй… Сметката е изчерпана. Кредитът – тю-тю…

- Само толкова?

Сатаната се поусмихна.

- Толкова поиска – ден да си поживееш по твоему. А денят изтече. И иде време за плащането…

- Как – плащане?

- Ами капитализъм… Няма безкрайни кредити, парите минават от едно състояние в друго. Но не агрегатно. Каквото инвестираш – трябва и кирка…А после да изравняваш… Така че…

- Какво? Какво?

- Ами тръгваме… Към работното ти място… Ето – вземи – и Сатаната му подаде стара, очукана кирка…

.- Не разбирам… - погледна със страх древния инструмент.

- А то не е необходимо да разбираш… Ето кирка, превозът до мината е безплатен, храна при нас няма, вода не ти трябва… Докато избиеш вложените в кефа ти пари…

- С кирката?

- Е, тя е подарък. Добре, че Крез днес покри задълженията си и вече е… Не питай къде… Да вървим – разсмя се Сатаната – Пък ако се трудиш добре, след хиляда години ще ти отпуснем за един час жена ти…