Бе тъмно, тъмно като здрач и тъкмо бе навечерието на празника - Коледа. Зимни виелици, зародени от бурния, смразяващ,северен вятър,разнасяха сковаващите си, ледено-призрачни стонове, песни и гласове. Сняг започна да се трупа, като от минута на минута той все повече и повече започна да се увеличава,  докато най-сетне не застла,не покри целия град със своята бяла, ангелска на вид покривка. Целият град се покри от бялата покривка на новодошлия гост - сняг. Улици и пейки в паркове, дворове на къщи и училища, покриви и комини, всички бяха вече покрити със сняг. И въпреки студа и суетата навън, хората весело празнуваха у домовете си,чуквайки се и поздравявайки се радостно с чаша леденостудена бира в ръка. ,,Чук" за наздравица" - казваха те. 

   И ето, че в един малък апартамент, стоеше тихичко на топличко малко момиченце, държащо в прегръдките на нощта, своето кученце - приятелче, заедно стоящи пред греещата семейна камина. Уви, само те единствени от града, стояха сами, сами, без веселата, дружелюбна, радостна компания на града. Никой от двамата, обаче не се престраши да издаде звук, нито да помръдне. А само слушаха:вятърът зловещ и пукащите се от огъня в камината дърва. ,,Пук-пук"- ,,казваха" от време на време горящите дърва. Малкото момиченце и нейното кутре стояха все така, на леко хладния и в същото време гладък под и сякаш зашеметени от яркия, разгарящ се все така бурно, огън в тлеещата се камина. - Съни - така се казваше малкото кутре, обърна се към него младата му господарка и продължи:

      - Кутре, кутре, кутре, мъничко кутренце мое... Мислиш ли, че и тази година Дядо Коледа ще ни посети? Или пък всъщност не?   Палето,обаче,то не можа да разбере какво се опита да му каже неговата стопанка. То само леко сбърчи носле и я погледна любопитно с двете си кучешки очи.

        - Мисля, че тази година той няма да дойде, няма да ни посети, мила моя Съни! - тъжни каза младата стопанка.-Защото...знаеш ли защо?- тя спря за момент и погледна пак към своето кутре. То също я погледна и излая два пъти. Момиченцето,макар и малко тъжно,успя да се засмее,разрошвайки дружелюбно,закачливо козинката на другарката си. -Бях малко лоша,Съни. Скарвах се доста често с мама,с вуйчо и не се разбирах на моменти с баба-продължи да говори момиченцето.-Тези месеци бяха трудни, Съни. Съни, сякаш разбираща какво ѝ казва нейната стопанка, приближи малката си муцунка към лицето на детето и облиза приятелски нослето му.  -Ах,Съни,добре,че си имам поне теб и като опора,и като подкрепа незаменима,трудно намерима. Хайде,трябва да си лягаме. Вече е късно. Ако Дядо Коледа дойде,то ще дойде,ще го чуем,а ако не дойде,значи догодина вече. Момиченцето с къдрава коса прегърна внимателно животинката си, вдигна я, изправяйки се в същото време, и се насочи към стълбището, водещо я към неговата стая,която бе на втория етаж. Изкачвайки се бавно по тях,Райли въздъхна тежко,неумолимо:

        - Само ако мама беше тук.Ако баба беше тук. Ако вуйчови и чичо радостинови бяха тук,ако и приятели бяха тук,би било чудесно. А ако Дядо Коледа беше тук, щях да си пожелая,щях да си пожелая... не плюшена играчко, а нещо много по-ценно за мен от нея. Детето накрая се изкачи по стълбите,загаси лампите и си легна в своята стая. Но това,което то не очакваше, нито разбра, бе, че в момента то не бе само. В кухнята на плота,където бяха оставени няколко току-що излезли от топлата фурна, пресни курабийки и свежо мляко, и в хола, където се намираше и сияеше в пълната си коледна прелест и светлина елха, бяха оставени изневиделица куп подаръци, а до лакомствата за белобрадия добър старец,беше оставена червена панделка, малко звънче и бележка,на която пишеше:,,Пожелай си". Не след дълго, уви, стрелките на стария, голям часовник,който се намираше в близост до все още по изненада тлеещата камина, предаван от поколение на поколение,показаха ударно,известявайки,че Христовия Божи ден бе вече към своя край. А той бе вече много,много близо. Райли, чула звука от стрелките на часовника, се събуди и за миг се уплаши. Огледа се наоколо. Бе тъмно. Въпреки че бе Коледа, това за съжаление не я спасяваше от сенките и формиращите се в тъмното фигури,играещи някакъв танц или ритуал в стаята, където спеше по принцип. От лявата ѝ страна имаше щори, от дясната ѝ пък спокойно спеше нейното кученце, свило се на топка, спящо сладко, сладко. Райли, обаче не бе спокойна. Не се чувстваше спокойна. Случваше се нещо и тя го знаеше. Бе полунощ-обикновено, опасно време стане ли дума за като час. Райли стана тихо от леглото си, стараейки се да не събуди приятелката си Съни,пристъпи на пръсти към вратата и понечи да сложи ръка на металната, студена дръжка на вратата, служейки като вход и изход от детската ѝ стая. Вратата се отвори сама, но пред..., пред нея не стоеше никой, нямаше никой. Това не уплаши детето с къдравата коса. То се насочи към стълбите и оттам към кухнята и хола. Не можеше да повярва какво вижда! Собствените ѝ детски и в момента плахи очи също. Навсякъде бяха закачени коледни чорапи,гирлянди се спускаха като змии и като змии се увиваха навсякъде,където сварваха. Коледни лампички блещукаха,елхата бе тъй голяма,сияйна в цялата прелест и магия,огромни подаръци трептяха,подобаващи на махало и летяха из въздуха весело,сякаш бяха живи,чакайки да се отворят. В кухнята лампите бяха изчезнали. На тяхно място се бяха появили коледни топки,по прозорците бяха залепени снежинки, но не какви,а просто реалистични, направени от най-сложния и студен лед, може би. Райли го видя. Това бе той - Дядо Коледа. Дядо Коледа, носещ червения си празничен костюм, приятно закръгленичък, с бяла, дълга брада, очила, каквито само той и единствено има, с черни ботуши и колан. 

    -Дядо Коледа,ти ли си това? -попита Райли, възхитена и изумена от всичко, което се случваше в този момент-в този момент на магия и вълшебство, каквито бяха само познати на добрия белобрад старец с очила. Той се обърна към нея и се усмихна радостно.

      - Здравей, Райли! Ето,че се виждаме,хо-хо-хо! - каза Дядо Коледа и продължи:

      - Виждаш ли какво се случва,Райли? Магия? - предположи тя. 

      - Не е просто магия Райли, нито пък чудо, това е магията на Коледа - каза ѝ той.

    -Защо си тук? Не трябва ли да раздаваш подаръци тази вечер? Децата и елените те чакат-каза разтревожено момиченцето.

      - Има време, има време, дете мое! Но сега,аз съм тук заради теб! - каза той.

      - Какво имаш предвид,че си тук заради мен? - попита, недоумявайки малкото дете.  Дядо Коледа, белобрадия старец с очила на лицето не отговори, а само се приближи до  детето и като се наклони към него, от единия си ръкав извади малка бележка, на която пишеше:,,Пожелай си". 

      - Какво е това? - запита го детето. 

      - Знак, че трябва да си пожелаеш нещо сега на момента и аз ще го изпълня незабавно-поклони леко се Дядо Коледа.

      - Не знам какво, Дядо Коледа. Не знам какво-повтори Райли.

      - Ти си добро дете Райли, но аз виждам какво те притеснява, през всичките тези месеци виждах това в действията ти, в сълзите ти, в очите ти - продума белобрадия старец. Затова искам да дойдеш с мен за малко до северния полюс,за да ти покажа нещо,което е от огромно значение за духа на празника Коледа. После ще те върна. Какво ще кажеш,съгласна ли си?

      - Защо ще ме взимаш? - попита го тя. -Ела и ще разбереш - каза той, протягайки ѝ своята ръка. 

      - Ами Съни? Страх ме е да я оставя сама, Дядо Коледа. Тя е много плашливо кутре. 

      - О, не се притеснявай! Съни ни чака вече. Тя е в шейната при елените,те също ни чакат. Нима? 

      - Да.

      - Ами мама?...

     - Майка ти се прибра отдавна и спи,а на сутринта когато се събуди,тя ще види първо теб,обещавам ти го,Райли. 

     -Добре. Да тръгваме тогава.          

    Двамата тръгнаха от къщата и не след дълго полетяха над света с летящата шейна,водена от Дашър, Денсър, Пренсър, Виксен, Комета, Купидон, Донър, Блитцен и Рудолф - добрите елени на Дядо Коледа. След дълго пътуване, Райли и белобрадия старец стигнаха до Северния полюс,Лапландия. Заедно със Съни слязоха от шейната и благодариха на елените, които сега щяха малко да си отпочинат от задачата си. После пак щяха да летят. Дядо Коледа заведе Райли до една ледена пещера, а най-отгоре, отвътре, се подаваше необичайна на вид ледена висулка. Дядо Коледа плесна с ръце и светлина се възцари из тъмната бърлога. Там стояха други кучета, по-големи и космати от Съни.

    -А, Дядо Коледа, ти дойде - проговори едното куче.

    -Ооо, разбира се, разбира се. При това не съм сам-каза им той, посочвайки своите гости. Райли не можеше сега пък да повярва на ушите си, но това, което я изненада повече,бе да чуе кучето си да говори за първи път.

      - Какво се случва тук? Дядо Коледа, Господарке? - заджавка Съни.

      - Съни? - запита Райли.

      - Не се притеснявай, нормално е. Тук и животните могат да говорят-отвърна другото куче.

       - Как тогава вие говорите, как Съни говори?-запита ги тя.

       - Много просто. Възможността ни да говорим, както ние и другите тук,така и приятелката ти, е от ледената висулка-отговориха кучетата.

     - Как? - продължи да разпитва Райли.

     - Колкото повече добро има и се показва,висулката позволява не само на животните да говорят, но и тя също така отговаря за снега тук,за сиянията и още много други неща, Райли - каза Дядо Коледа.

      - Но ако е обратното - продължи той - никой няма да може да говори нито пък да живее тук.

       -Това е ужасно - възкликна тя.

       - Разбираш ли сега? Затова те доведох тук. За да видиш, че дори и едно дете да се чувства зле по време на Коледа,това кара ледената висулка да отслабва силите си,следователно кара и нас да страдаме - отговори стария мъж в червен, празничен костюм.

      - Съжалявам, ще се опитам да не бъда такава. Мъжът се приближи към момиченцето и извади иззад ухото ѝ същата бележка, давайки я в ръчичките ѝ.

     - Обърни другата страна на бележката - проговори мъжът. Райли направи, както ѝ бе наредено и на другата страна на бележката откри следното:,,Пожелавам си..." -Какво си пожелаваш,Райли? Какво? Кое от двете-да се чувстваш тъжна и потисната,или да бъдеш щастлива? -Не знам Дядо Коледа.Случиха се много неща-отвърна му тя. -Знам какви са,защото аз всичко виждам и чувам и съжалявам дълбоко и искрено,че се случиха такива нещо през последните ти няколко години,но сега когато се събудиш,ти ще бъдеш нова.-каза той. -В какъв смисъл?-попита го тя. Съни и кучетата се приближиха към стареца. -Райли,не помниш ли? Ти вече не си малка,а само се сънуваш като такава в момента. Вече си голямо момиче. Минаха осем години,откакто за последно те заварих мъник. -Аз сънувам? -Сънуваш,но това ще остане реалност в съня. -Как? Старецът извади от ръкави си малка торбичка и бръкна в нея. Извади някакъв прах и направи знак на кучетата да отидат да вземат нещо от шейната му. Кучетата се върнаха с малък подарък,облепен,разбира се,в красива и много елегантна празнична опаковка. -Райли-каза Дядо Коледа,подавайки ѝ подаръка в ръце,-време е да забравиш-продължи да говори той.

      - Да забравя срещата ни?-  направи опит да предположи тя.

      - Не, не само това, ще забравиш и всички лоши неща, но вече сама ще трябва да се справяш с бъдещите такива,които ти предстоят тепърва - отговори той. Забрави, мило дете, за гаврите и за обидите на лошите деца, забрави за това, което се опитаха да ти причинят, забрави ги, забрави инцидента с колата. Пусни миналото настрана и то ще те освободи. Готова ли си да се върнеш у дома? - попита я той.

     - Да, дядо Коледа, готова съм! Но, Съни, тя защо не иска да дойде с мен?

     -Тя е в къщи и те чака да се събудиш. Сбогом,мило дете! Сбогом! - тихо прорече добрият старец и духна праха внимателно към лицето на момичето.

     -Сбогом, Дядо Коледа! Благодаря ти за всичко! 

   Мигом  Райли се събуди. Аз се събудих. Огледах се и наистина видях, че съм си у дома. О, каква радост само за моята Съни, а също да си призная и за мен! Тя заподскача край мен и започна да ме ближе за поздрав от безкрайна радост. 

      - Аз съм приятелче,аз съм  казвам ѝ и ставам от леглото. Слизам в кухнята,която е долу и виждам:мама,баба,вуйчови и чичо радостинови. Всички заедно. Поздравяваме се и закусваме заедно. Разменяме си подаръци и се смеем на шегите си.     -Але, маме, хайде, отиди да се облечеш. Отиваме на разходка-казва ми мама. Бързо поклащам глава и се качвам по стълбите.Отивам в моята стая и се преобличам. Когато обаче погледа ми се спира върху нощното ми шкафче,изтръпвам, но не от страх, но нито и от радост, а от чувство на огромна изненада - същата бележка и панделка в съня ми сега се оказват, че са на нощното ми шкафче. Обръщам бележката на другата страна и виждам, че на гърба ѝ пише:,,Пожелавам си...". Съни ме гледа, но... тя вече не е кутре,не е някогашното ми малко приятелче. Взимам червената на цвят панделка и внимателно я поставям на врата ѝ. Изчаквам със затаен в гърдите дъх, но нищо не се случва от нейна страна.Пълна тишина. Въздъхвам облекчено, но тъкмо когато си помислям, че всичко може би е било просто сън, Съни ми отговаря: - Ще ходим ли на разходка? Спокойно отговарям на въпроса ѝ, че ще ходим.  

- Хайде, Господарки, пожелай си нещо.

     - Как? - питам я аз.

    -Глупачеее, напиши го с химикал на гърба на бележката, която ти остави Дядо Коледа.

      - Добре тогава, умничее. Взимам химикалка и написвам на гърба на бележката:,,Пожелавам си щастие". Бележката веднага светва и се превръща в кристална птица, направена сякаш от стъкло, но жива и политва през отворения прозорец, оставен да проветрява въздуха.     

       - Е, това вече не го очаквах - продумвам аз.

      - И аз, баул - казва Съни и тръгва по стълбите, бягайки смешно на четирите си малки лапи.

      - Чакай ме - извиквам аз след нея и така тръгваме всички за една щастлива коледна разходка. И да си призная от този ден.... аз все още пазя подаръка и обещанието, което дадох на добрия белобрад старец, а в замяна на това миналото ми вече не ме преследва, както някога преди и щастието вече е с мен, където и да съм, само че под формата на малка бележка,подаръкът, стоящ на стола до мен и червената панделка - цветът на съдбата и ориста.