Група цигани се мотаеха около фонтана; найлони, кашони и вестници се въргаляха един върху друг навсякъде. Единият циганин имаше чук и го размахваше без причина. Другият притежаваше длето, третият – шлайфмашина, около която се суетеше. Беше лято и въпреки че часът едва наближаваше девет сутринта, вече беше горещо. Две момичета наблюдаваха циганите и се смееха. Едното ближеше сладолед.

     Появи се човек със синя престилка и бяла кожа. Каза важно:

     – Днес ще шлайфате лявата половина. Искам да работите внимателно. На обяд ще донеса ракия.

     – Не може ли ли преди обяд? – попита онзи с длетото.

     – Не може. – Белокожият беше строг. – До обяд само бира. За ваша сметка. Знаете къде е магазинът.

     Започнаха да тропат със сечивата си. Онзи с шлайфмашната се опита да я включи, но установи, че няма ток. Изруга и тръгна нанякъде да търси кабел.

     Човекът с бялата кожа и синята престилка се отдалечи и влезе в канцеларията на олющена обществена сграда. Там го чакаха други и вече раздаваха картите.

     – Тия няма да свършат нищо – съобщи и седна на масата. – Пияници.

     – Естествено, че няма да свършат. Ти друго ли си очаквал?

     Момичето със сладоледа се доближи до циганина с чука.

     – Искаш ли секс? – попита го и показа зъбите си, примлясквайки.

     – Не мога сега – отговори той угрижено. – Зает съм, на виждаш ли. На обед може.

     Вдигна чука и удари силно в заобления край на фонтана. Отчупи се голямо парче и разкри изгнилата арматура. Момичето повдигна рамене и отиде при приятелката си. Двете тръгнаха надолу по улицата.

     В дванайсет и петнайсет човекът с престилката донесе бутилка ракия и три наденици в чанта, изплетена от развити бракувани кондензатори – имаше ги много преди време в кофите край завода. Торбата блестеше на слънцето и дразнеше погледа. Циганите се зарадваха – белокожият беше спазил обещанието си.

     Взря се в отчупения край на фонтана и стисна злобно дръжките на чантата.

     – Кой направи тая беля? – попита рязко.

     Тримата гледаха надолу и мълчаха.

     – Защо сте счупили фонтана?

     Извади бутилката и надениците, остави ги на земята и си тръгна с празната сребърна торба. Всъщност не го интересуваше. Фонтанът и без това изглеждаше зле. Парите за ремонта идваха от някакви европейски програми. Възстановяваха го вече втора година, но нямаше смисъл да се бърза. Сви по малка павирана уличка и тръгна към закусвалнята – тя беше останала да работи след затварянето на кондензаторния завод.

     Момичетата дойдоха отново. Минаваше пладне.

     Циганите се напиваха бавно. По едно време един от тях стана, избърса устата си, оригна и пристъпи напред.

     – Къде? – попитаха го другите. В бутилката бяха останали три пръста.

     – Имам работа за вършене – отговори.

     В края на същия месец четиримата пак играеха карти в канцеларията и бяха ядосани.

     – Според мен вие не играете честно! – рече начумерено член на компанията, който имаше недоволен вид. – Ние с партньора не лъжем.

     – Това не означава, че ние лъжем – възропта човекът с престилката. – Просто имаме късмет.

     – И как така все на вас се пада късметът? Каквито и карти да разиграем, все печелите. Не може така.

     Поспориха.

     – Лъжем само понякога – призна късметлията. – Но вие никога няма да разберете кога и как.

     – Е, това стига! – зарадва се недоволният от другата двойка. – Стига ни да знаем, че лъжете! Вие сте достойни хора. Може да продължим партията.

     Но не продължиха.

     – Днес е ден за заплати – уведоми ги строго синята престилка. – Трябва да платим на циганите за фонтана.

     – Че нали ги черпим всеки ден с ракия? И наденички отгоре. Какво още?

     – Те чакат заплати.

     – Заплати ли? Няма всеки ден месец да им плащаме. Не стига, че им пращаме девойки да ги обслужват. Аз съм против. Нямаме достатъчно пари за заплати.

     – А от европейските?

     – И от европейските нямаме. – Недоволният стана и махна решително с ръка, за да изгони муха или мисъл. – Еропейските пари идват да облагородяваме, да възстановяваме и да градим. Така пише в оня там документ – посочи чекмеджето, където вероятно се съхраняваше документът. – Как ще облагородяваме, като плащаме заплати? Не може и едното, и другото.

     Съгласиха се, че това е невъзможно. Тръгнаха към закусвалнята на някогашния кондензаторния завод.

     В това време циганите трошеха остатъците от фонтана. Арматурата им се стори ценна. Разбраха, че никой няма да им се кара, че чупят.

     – Нали трябваше да шлайфаме? – рече оня с чука.

     – Ти си гледай момичетата! – изхили се майсторът на шлайфмаината. – Без ток как да работя?

     – Ами открадни ток тогава – обади се този с длетото и се изхили. – Знаеш как.

     – Аз ток за обществени нужди не крада! Не съм възпитан така.

     – Дали ще дадат заплати? – замечта се чукът. – Аз имам разходи.

     – Ти луд ли си? Кой дава заплати на цигани? Ние сме дошли тука даром да им работим! На тия еничари. Проклети да са. Ще се оплачем, ето това ще сторим!

     Избутаха дежурните момичета, които ги гледаха окуражително, седнали направо на тревата, и тръгнаха към сградата на съда; до нея беше малката кантора на единствения адвокат в градчето.

     Той беше добродушен човек, изслуша ги и установи, че в изложението им има хляб.

     – Ще изготвим жалба за дискриминация – съобщи им. – Дайте си личните карти да снема данните!

Тримата се посбутаха. Нямаха документи.

     – Имате ли трудови договори? Все пак сте наети да работите.

     – Не, нямаме договори – рекоха. – Паспорти имаме, но не си ги носим. Защо са ни? Може да ни глобят. Като нямаш документ за самоличност, не те глобяват. Без самоличност се живее по-леко. Не могат да ти напишат акт.

     – Защо да ви глобяват?

     – Ами за това, че крадем. Бива ли да се глобява човек, задето си изкарва прехраната? Деца имаме, гладни стоят вкъщи. Жените плачат.

     – Донесете си утре документите. Иначе няма да стане. – Адвокатът им посочи вратата.

     „Може пък да се получи интересно дело“, каза си и запали цигара.

     Кметът четеше вестник. Извика секретарката си.

     – Кажи кой град е свещен?

     – Не знам, шефе – сбърчи челото си тя. – Не е ли нашият?

     – Не е. Проверих. Буквите са ни повече. А квадратчетата – малко.

     Решаваше кръстословица.

     – Между другото, четворката иска среща с теб – каза му пренебрежително секретарката.

     – Кога? Не виждаш ли, че имам работа? Никой ли не вижда, че съм зает?

     – И аз това им казах.

     Кметът стана и отвори прозореца. Есента наближаваше. Тук-там изпъкваха езичетата на малки и набръчкани кафеникави жилки в краищата на листата – тъжни и сякаш леко посърнали. Пред входа на кметството имаше два големи явора, варосани с три цвята.

     „Иде зима“ – помисли си наместникът. Обичаше зимата повече от лятото.

     – Ще ги приема. Но по какъв въпрос все пак? – Той се досещаше, че има затруднения с финансирането. Няма за какво друго да искат среща. Но беше добре да го чуе и да изрази огорчението и разочарованието си.

     – Сигур ще искат още пари. – Секретарката забеляза, че шефът ѝ е напълнял. По шията му имаше петна, а бузите бяха изпълнили лицето му. – Пари ще искат, смятам.

     Въздъхна. Всичко опира до пари. Като че ли без тях есента и зимата няма да дойдат.

     – Добре. Няма как. Да заповядат.

     Трябваше да се подготви. Извика финансистката на общината. Тя донесе голяма оръфана папка и му докладва за ремонтно-възстановителните дейности на фонтана, извършени до сега.

     – Колко? – изкрещя. – Я пак повтори!

     – Триста двайсет и шест хиляди лева и осемдесет и осем...

     – Стотинките не ми ги съобщавай, че заради тях винаги забравям големите числа. Искаш да кажеш, че сме дали на четворката триста и двайсет бона за оня жабарник, дето никога, ама никога няма да заработи?

     – Триста двайсет и шест хиляди всъщност. За две години. Това са пари от Оперативна програма за развитие на...

     – Стига. Знам. Много ме интересува откъде са. Пари като пари. Ако не бяхме от правилната страна на политиката, никога нямаше да видим и лев. Кой ги връзва с панделки парите? Европейски били. Че ние да не би да не сме европейци? – погледна знамената зад себе си. До трибагреника се подпираха звездите на Обединена Европа. – Значи парите не достигат за една цялостна, пълна и съвършена реконструкция на фонтана. Това е истината. Факт. А срещу фактите с какъв аргумент да излезеш? Не може ли да поискаме още финансиране?

     – Няма как, шефе. Програмата е лимитирана...

     – Абе не ми обяснявай твоите глупости. Ти поискай. Който иска, ще получи. Значи, обади се първо в министерството, обясни им туй-онуй. От една партия сме, на един език говорим. В края на краищата този фонтан е в центъра на града. Огледало е на визията ни. Има го даже на картичките.

     – Тези картички са отпреди трийсет години. Когато фонтанът работеше. – Финансистката на община беше на възраст, която ѝ позволяваше да говори без страх от предсрочно пенсиониране. – Той никога няма да проработи отново, особено с това европейско финансиране.

     – Какво искаш да кажеш? Какво му е на европейското? А и защо трябва да работи тоя фонтан? Важното е да култивираме респект към традициите и да възстановим доверието – наместникът помълча, за да чуе ехото на съжденията си. – Да, именно затова е финансирането. Идеята, идеята е важна. Не цвъчките на някакво пръскало. Едно нещо може и да не работи – поуспокои се и седна на креслото, – но щом функционира смисъла му, значи е полезно. Изготви просба до началството, че са ни нужни още двеста хиляди лева за ремонта.

     – И как да го обоснова? – вдигна вежди възрастната жена. Беше ѝ все едно. Знаеше, че най-вероятно ще дадат парите.

     – С наплива на хора, разбира се! Как иначе да го обосновем? Тук всеки идва, за да хвърли монета във фонтана... Получавам ежедневно писма на бивши съграждани, запрашили отдавна из цяла Европа да търсят мир и спокойствие, тоест, да търсят препитание и сполука. Те милеят за родното и биха се върнали веднага щом разберат, че фонтанът – този символ на града ни, пръска животворна свежест и приканва...

     – Ама той не работи – прекъсна го финансистката.

     – Млък! Този фонтан е олицетворение. Не работел бил. Пак ти казвам – ти гледаш нещата по старому, социализъм дреме в тебе, не само дреме, ами стене и вие. Ще кажеш, че при разкопките сме се натъкнали на много запушени водоносни артерии, заустени към пръскачките. Или нещо от сорта. Измисли го, съчини го, ако трябва. Говори с инженера, по това време е трезвен. Напишете нещо на две страници, ама не повече. Сложете цифри, да изглежда прецизно. Никой досега не е издухвал тръбите на водопреносната мрежа в града преди мен! Аз трябва да свърша всичко. – Жената пак вдигна вежди. – Така де. За две години промених града. Върху мен лежат и грижите, и отговорността... Здраве не ми остана.

     Изпъди я и набра лично телефона на съветника в политическия кабинет на министъра.

     Четворката чакаше пред кабинета му.

     (Следва)