Погледна го. Какво ставаше с него? Лицето му изведнъж се беше променило до неузнаваемост. По скулите му се стичаше сълза. Възможно ли беше? Може би, беше последна. Падаше и изчезваше. Спомените, сякаш оживяваха - и чувствата му се събуждаха. Още я обичаше вероятно. Колко ли мъка му беше причинила и колко ли любов му беше подарила. Отишла си беше завинаги.
         Смутена Кристин го докосна леко по ръката и каза:
         – Излишно е! Не мислете повече за нея!
Маестрото стисна ръката й в знак на съгласие и кимна. След това погледна към безкрайния хоризонт, сякаш с последна надежда за отговор и въздъхна:
         – Защо ме остави? С какво заслужих това?... Какво ми остана?!... Отиде си и нищо не остана след нея – само безполезни стихове. За никъде не бързам. И никой не чакам. Сега извадих късмет с този сценарий – за да уплътнявам времето си.
          – Боже, колко мисли минаха през главата ми... Дали Тя знае колко много страдам – въздъхна той. 
         – Стигнахме! – стресна го изведнъж гласът на Кристин.
         – Дано не съм те отегчил. Бях се замислил.
         – Напротив – за мен беше удоволствие да се поразходя тази вечер с теб!
         Антоан подаде ръката си за довиждане и се усмихна:
         – Приятна вечер, Кристин!
         – Благодаря, подобна да е и за теб! 
         Вървеше бавно на връщане към дома си. Не бързаше за никъде – затова реши да заобиколи и мине през парка. Всичко беше неподвижно. Припомни си всичките ясни образи, минаващи бързо един след друг - годините нямаха в момента значение. Миналото, което трябваше да е мъртво, сега живееше във всеки стих, във всяка дума, дори в мислите и е по-силно от всяка притъпена болка. По-силно е от всяка възможност за едно далечно бъдеще, сбъдващо нереализирани мечти.
          Всеки спомен нахълтва с невъображаема сила, разбива вратите, отдавна заключили мъртви спомени. Но те никога не са били такива. Стаени в забрава, заспали в пустота те винаги са там, а сега са по-живи от раждането си. Различни картини рисуват забравени слова, статични образи, менящи се един след друг. И всички докосват настоящето, оставят белега си върху чистото съзнание, засяват семена и душата вече не е същата. Сега всичко беше различно от преди. Всяка мисъл се стичаше по лицето му и се изпаряваше от топлината на нощта. Избелели от времето, но запазени в съзнанието му, като красиви - но носещи болка. Антоан седна да си почине на пейката и се унесе...
        В съзнанието му преминаваха бъдещите сюжети. Музиката нахлу изведнъж. Акордите се самонапластяваха. Нотите извираха от дълбините на душата му и прелестно се разстилаха по повърхността...