Погледна го. Какво ставаше с него? Лицето му изведнъж се беше променило до неузнаваемост. По скулите му се стичаше сълза. Възможно ли беше? Може би, беше последна. Падаше и изчезваше. Спомените, сякаш оживяваха - и чувствата му се събуждаха. Още я обичаше вероятно. Колко ли мъка му беше причинила и колко ли любов му беше подарила. Отишла си беше завинаги.
Смутена Кристин го докосна леко по ръката и каза:
– Излишно е! Не мислете повече за нея!
Маестрото стисна ръката й в знак на съгласие и кимна. След това погледна към безкрайния хоризонт, сякаш с последна надежда за отговор и въздъхна:
– Защо ме остави? С какво заслужих това?... Какво ми остана?!... Отиде си и нищо не остана след нея – само безполезни стихове. За никъде не бързам. И никой не чакам. Сега извадих късмет с този сценарий – за да уплътнявам времето си.
– Боже, колко мисли минаха през главата ми... Дали Тя знае колко много страдам – въздъхна той.
– Стигнахме! – стресна го изведнъж гласът на Кристин.
– Дано не съм те отегчил. ...