Последната нощ

посвещава се на всички, които се борят с най-коварната болест на нашето време и техните близки

Понякога в живота ни се налага да правим разни неща. Имам предвид неща, които не са редни, които можем да не направим, но все пак ги правим. Например да дадеш цигара на умиращ от рак, който те умолява с последни сили за това. Или пък да го излъжеш, че всичко е наред.

Оксана и Кристиан стояха в сумрака и пушеха цигари в три сутринта. Тя се усмихваше, а той сякаш си мислеше, че това е последната цигара, която ще изпуши. Цигарата е голям кеф, доставя ти удоволствие, но винаги оставаш незадоволен накрая.

Тя се изправи, а той стоеше прикован на леглото. Доближи се и се наведе над него, целуна го по челото и една сълза се плъзна от нейната буза по неговата. Той усети топлата сълза и я бутна.

- Нали ми обеща нещо...
- Да, но ми е много мъчно...
- Живота не свършва с мен, нали? - попита многозначително Кристиан, дръпна от цигарата и я пригаси в пепелника до него. - Затова не исках да идваш повече. Не исках да си спомняш за мен като за плашилото, на което си сменяла памперсите и подлогата.
- Аз ще те помня такъв, какъвто беше, когато се запознахме.
- Да, бе...говоря за чисто механични функции на мозъка. И да не искаш ще си спомняш всичко това в последните месеци.

Оксана не отговори. Легна до него и затвори очи. Започна да пътува в спомените си... баща ѝ я удря...о, не този спомен, моля! Върна се дванадесет години назад...в Питер. Там се запознах а. Чернокосия балкански субект беше решил да посети Ермитажа, стоеше пред него, но все пак не знаеше къде е. Беше доста забавно. Зяпаше картата, все едно беше чертеж на атомна бомба. Беше скаран с координацията, а навярно и махмурлия. После се огледа нервно, изсъска нещо на български (което след това тя разбра, че е псувня с многофункционално приложение), но достатъчно тихичко, тъй като все пак се намираше в града на Петър Велики, разбираш ли, и нервно закрачи право към нея.

- Девочка, пожалуйста помогите мне... где ето Ермитажа??? - ядосано попита той местната "девочка", която първа му се мярна пред очите и вкара в ролята на туристически гид.
- Ермитаж? Вот... - отговори тя и му посочи изящната сграда пред него с ръка.

"Една табела да бяха сложили като хората...вярно има някакъв надпис, сега като се вгледах, ама...." - помисли си Кристиян и се изхили, отдъхвайки си, че гладната му за изкуство и култура душа ще се насити. "Пък и да видя какво ми се тупат в гърдите с тоя Ермитаж" - допълни типично българското му черно дяволче в главата му.

Така се запознаха. Тя му говореше на руски, а той на побългарения му вариант - понеже ние си мислим, че "руския е точно като българския". Сменяш "о" с "а" и готово! Обаче тук, драги, говорим за съвсем друг вид комуникация - на феромони и тестостерон, на химична реакция, на привличане и комуникация на съвсем друго ниво...

Тя си спомни първата целувка. Спомни си как Кристиан излиза с нея цели четири месеца (което за Русия и България си е доста дълго време!) и никога не ѝ намекна за секс. Опознаваха се, първо станаха приятели. Не от онова приятелство между мъж и жена, което изключва всякакви интимни отношение и наричаме просто приятели, не, не! Спомни си как правеха любов за пръв път. По-натам не ѝ се пътуваше в спомените. Всичко стана монотонно и рутина, когато минаха няколко години, а те вече живееха в България. Представете си - Оксана смени Петербург със София. Все едно да се преместиш от рая в пълния с говна ад. Всъщност, когато цар Петър построил прекрасния град и го направи столица го наричал нашия парадиз. И наистина си беше такъв. И въпреки всичко те продължаваха да се обичат. Когато сме влюбени отскоро е лесно - обичаме се и летим в небесата. Майсторството е да продължим да бъдем заедно, да се обичаме, макар и по друг начин, и след десет години. А те, както казах, бяха освен любовници и приятели. За това останаха заедно.

Оксана се изправи в леглото, взе си една от нейните дамски цигари-клечки Карелия и запали. "Отвратителна съм, пуша до него..." - помисли си тя и издиша дима през устата си.
- Малкото ми момиче... - погледна я Кристиан и се усмихна. Той беше по-голям от нея с девет години.
Оксана се усмихна, почувства онази топлина, от която има нужда всяка жена. И странно защо ние мъжете си мислим, че жените искат Бог знае какво...всъщност толкова малко им трябва...

Помълчаха малко. И на двамата не им се спеше. В последно време почти не спяха, защото знаеха, че нямат много време, та да го пропиляват в сън.

- Искаш ли нещо, кажи? - попита загрижено Оксана.
- Да...цигара. - отвърна Кристиан и двамата се засмяха.
Оксана извади една цигара от кутията, запали я и я поднесе в устата му. Нежните ѝ пръсти неволно докоснаха лицето му, когато той захапа тънката цигара и той съжали, че се е правил на мъж през всичкото време и го е било срам да признае колко му е приятно, когато тя го гали и прегръща.
- Погали ме малко, Оксана. - помоли той.
Тя се намести удобно до него и започна да го милва.
- Кажи, сега. Обичаш ли го онзи?
- Кой?
- Знаеш кой, мила. - каза Кристиан и се усмихна така, че да ѝ покаже, че няма за какво да се притеснява.
- Добре... - започна тя и направи кратка пауза. - Не го обичам. Ясно? Не го обичам. Цинично е, но не го обичам, просто имах нужда...
- Това е нормално. Последната една година аз...
- Не е така. Не е правилно, ако ще и от сто години да не сме се любили.
- Това е някакъв фалшив морал, мила. Ако аз бях на твое място май също бих си задоволил нагона някъде. - каза Кристиан, засмя се доколкото имаше сили и продължи да пуши.

Оксана го прегърна и прошепна тихо:
- Прости ми, моля те...
- Няма да ти простя. Даже, разбираш ли, ако имах сили щях да стана и да те набия с колана. - каза Кристиан и я погледна многозначително, присвивайки вежда. Двамата започнаха да се смеят като деца.

Оксана сипа вино в две чаши и поднесе едната на Кристиан, той хвана с пръсти столчето на чашата и побърза да отпие. И това беше противопоказно, биха казали лекарите. Майната им!

- Признай, че го обичаш. Познавам те.
- Познаваш ме? Значи знаеш, че обичам само теб.
- От една страна е така, но от друга - ти не си жена, която би си легнала с мъж, към който не изпитва нищо. - думите на Кристиан прозвучаха като звучен шамар в лицето на красивата жена до него.
- Ох... - отвърна тя и издиша тежко.

Ако трябва да обобщим до тук всеки от онези моралисти, от които ми се повръща и които в България са премного биха заключили, че Оксана е лека жена, която дава цигари и вино на болния си от рак съпруг. Но най-вече как може да прави секс с някой друг, докато мъжа ѝ лежи на легло у дома?! Подобни съждения винаги са насочени с лекота към жените. Никой пък не се пита как се чувства тя, защото Кристиан умираше и вече се беше примирил, а тя виждаше как любовта на живота ѝ гасне пред нея. Да не говорим за грижите, които полагаше за него през последно време. Тичаше от работа вкъщи да му помага. Понякога излизаше от работа и буквално бягаше до дома им, за да му помогне за нещо и после се връщаше. Дори и да искаше не можеше да намери време за сън. И какво от това, че се е задоволила няколко пъти с някакъв мъж. Ако мъж изневери на жена си е нещо дори похвално, вдига му се рейтигнга, разбираш ли, но ако го направи жена всички са готови да я линчуват.

- Знаеш ли колко съм спокоен сега, Оксана? Спокоен съм. Не ме е страх, защото си до мен. Но ме е страх за теб. Вярно е, че напоследък нямаше как да се грижа за теб, дори едно цвете не можех да ти купя... но на кой ще те оставя? Ето това, мамка му, ме изяжда повече от скапания рак. Кой ще се грижи за теб и как ще живееш? 
- Ще бъда силна, както ти обещах. - отговори Оксана, докато се мъчеше да задържи сълзите от сините  тъжни очи.
- Това добре. Ти винаги си била силна. Въпроса е друг...да не ми се правиш на почернена вдовица! Без такива, моля! Рака си е рак, ти не ставай като ония гнусни паяци-вдовици. - каза Кристиан и се усмихна широко.  - Ти си само на четиридесет и една години, живота е пред теб. Да, съжалявам, че няма да съм с теб в най-хубавите години на една жена, поне така мисля аз, не че на тридесет не беше хубава жена, но сега си в разцвета си - достатъчно интелигентна и достатъчно красива и женствена...абе, майната му, не мога да ти го обясня.
- Сякаш описваш израстването и развитието на едно собака (забрави как е "куче" на български). - засмя се Оксана.
- Приеми го така, мила: Давам те на някой назаем, за да не си самичка, но после ще сме заедно завинаги.


Двамата винаги се споглеждаха с весел поглед в дадени моменти. Това си беше техния поглед, с него всеки път си казваха по нещо. Нещо след думите. И се разбираха.
- Оксана, малко ми е неудобно, но...
- Какво има, косматко? - Оксана го наричаше така още откакто се запознаха, защото космите му ѝ се струваха твърде много. А си бяха нормални, за мъж де...
- Искам да те нарисувам за последно. Ще ми донесеш ли нещата? А, и вземи още вино...

Оксана се върна с нещата за рисуване и бутилката вино.
- Щом искаш ще ме нарисуваш. Но защо ти е неудобно?

Кристиан я погледна с техния си поглед. Тя се усмихна и свали халата си.

Стояха там, в шест сутринта, пушеха цигари, пиеха вино и сякаш се любеха за последно.