Залезът замря в огнените хълмове на хоризонта.
Помнеше Богомил тези мигове от дете - първо се „стопяваше” ленивото корито на реката в ниското. После угасваше зеленината на тучните пасбища и накрая се изгубваха контурите на билото. Тъмата бавно се плъзгаше на приливи от височините, а под кехлибареното светило на лунната пита светулките се пръскаха като искри над житата.
От съседния двор писъкът на кукумявката превзе мъртвилото.
„Чакаш ме да си замина и да се настаниш под стряхата ми…Нали, птицо самотна ?- измърмори си наум.
Усети как гърдите му се изпълниха с тежест, а мислите му горчиво запрепускаха във времето.
„Най- хубавият хляб месят вдовиците. Защото все чакат някой да се завърне…Чакат. Че да е пълна софрата…”- казваше баба му.
После изваждаше от огнището дъхавата пита с аромат на масло и в погледа ѝ притъмняваше.
Отчупваше огромен комат и излизаше пред вратника. Извръщаше поглед „нагоре”- тъй наричаше пътя към града, постояваше за миг и хукваше към Стойкини.
Подаваше хляба на сир ...