Залезът замря в огнените хълмове на хоризонта.
Помнеше Богомил тези мигове от дете - първо се „стопяваше” ленивото корито на реката в ниското. После угасваше зеленината на тучните пасбища и накрая се изгубваха контурите на билото. Тъмата бавно се плъзгаше на приливи от височините, а под кехлибареното светило на лунната пита светулките се пръскаха като искри над житата.
От съседния двор писъкът на кукумявката превзе мъртвилото.
„Чакаш ме да си замина и да се настаниш под стряхата ми…Нали, птицо самотна ?- измърмори си наум.
Усети как гърдите му се изпълниха с тежест, а мислите му горчиво запрепускаха във времето.
„Най- хубавият хляб месят вдовиците. Защото все чакат някой да се завърне…Чакат. Че да е пълна софрата…”- казваше баба му.
После изваждаше от огнището дъхавата пита с аромат на масло и в погледа ѝ притъмняваше.
Отчупваше огромен комат и излизаше пред вратника. Извръщаше поглед „нагоре”- тъй наричаше пътя към града, постояваше за миг и хукваше към Стойкини.
Подаваше хляба на сирачетата ѝ и преди да прекрачи прага, отново се взираше „нагоре”.
Навеждаше глава и влизаше в двора, а под сайванта Богомил обгръщаше полите ѝ и опираше чело в почернелите ѝ като пръстта длани.
„Няма го, бабо. Нали?!”- питаха очите му, а старицата поклащаше тъжно глава: „Ще чакам, чедо... От фронта много се не върнаха. Но и два живота да имам- ще чакам…Само да знам, че е жив. Някъде…”
Хващаше ръката му и сядяха около паралията.*
„От Бога всичко е!”- преглъщаше тежките залъци старицата.
„От Бога, мале!”- отвръщаше майка му Зафира.
Тъй ги запомни Богомил- с вперения взор на баба Стамена и с бялата риза в ръцете на майка си.
„Най, най-бяло е твоето пране, Зафиро. „-Какво му туряш, та погледа на човек се губи от толкоз светло?!”- клатеха глави жените в селото.
А тя без дъх оставаше да бърза, кога Богомил отиваше на реката. „Ще се опечеш на туй слънце, синко. Вземи, вземи дрехата…”
В един ден си заминаха и двете... На Еньов ден- кога са най- лековити билките, ама и отровата на змиите ги пази от зори.
Сринало се в тревите тялото на майка му- с две червени точки на гърдите, под бялата кенарена риза. Не издържа него ден и сърцето на баба Стамена.
Крясъкът на кукумявката проряза мозъка му…
” Все за пусто се обаждаш, отшелнице. И тогаз си била тук…Ама- тъй е! Нямало ги е мъжете и си дебнела... Та в един ден да грабнеш душите на мама и стара майка Стамена.”
Загорча му... Ех!...Приюти го сетне стрина му. Ама не беше като да е неин син, че две малки момичета имаше.
А той все плачеше нощем- барем баща да знаеше. Пък- то! Издъхнал, кога го затрупало свлачището,… та го не помнеше. И се затвори сърцето му- в снага дето се точеше левента и жилава. Затвори се- като черупка на мида стана…
Докато не срещна Косара. Не беше красавица, но една нощ луната слезе в очите ѝ- големи и тъмни. А какви коси имаше! Оживиха душата му, увиха се около нея и я превзеха.
Не рече Бог да се радват на дете, но кротко живееха. Обичаха се.
Дорде не се появи Горан- синът на партийния секретар… Та ѝ грабна акъла и заминаха. Към града. И Косара го дари със син- по една Коледа се появи на белия свят Манол.
Шушукаха тогаз хората зад гърба му, побутваха се с лакти, щом го срещнеха. Други го канеха в кръчмата- да удави мъката си, по мъжки- в дъното на някоя чаша. А той махваше с ръка и поемаше към вкъщи.
Кога прекрачеше прага, сякаш го гледаха от нейде мътните очи на баба Стамена. Гледаха го и гаче ли говореха: „Ще прощаваш, чедо. Ще прощаваш! Туй отличава човека!”
А подир нея, сумракът шепнеше с гласа на Зафира: „Ще обичаш и ще почиташ Бога, сине…Добро да вършиш, с Него в сърцето…Щото сите сме едно.”
И всеки път- тъй! Дорде не прости на Косара. Прости ѝ отвътре. И друга след нея не пожела.
Щом се зададе „промяната”, изостави работата в „геоложката служба” и се „хвана” в църквата.
Постегна покрива ѝ, после оправи оградата. Сбираше изгорелите свещи или посрещаше миряните в двора. Понякога с часове се взираше в ликовете на светците и леко и светло ставаше на гърдите му.
Кога се зажени синът на голямата дъщеря на стрина му, даде всичко, що бе скътал в годините. Че имаха нужда младите и с добро да го помнят в пътя си.
„Голямо и чисто сърце имаш, Богомиле!”- гледаха го очите на същите хора, дето шушнеха зад гърба му и дето го канеха в кръчмата. А той се усмихваше някак в себе си и отминаваше мълчаливо.
Затóчиха се годините. Затопѝха се като свещички в черквата хората- несигурни и облъскани от ветровете на живота.
Попрегърби се и фигурата на Богомил, забавиха се стъпките му.
Ден след ден замаляваше работата в храма. Секнаха сватбите и кръщенетата. Побягнаха младите с децата си и само камбаната възвестяваше, че някой тръгнал по вечния си път.
Питаха очите му, вперени в Младенеца:” Що тъй, Боже, кога човек забрани Вярата имаше живот, а сега храмът отворен и хората ги няма?! Те ли се промениха? Лоши времена ли дойдоха?!...Вярват ли още живите в силата и
в добрината ти?”
Погледът му се плъзна върху сивия отблясък в косите ѝ- сякаш изоставени лозници на живота. Косара! И очите ѝ други му се сториха- уморени, влажни, смирени.
Стисна ръцете му:
- Никой не иска, Богомиле. Никой!...Да мога… и сърцето си ще дам, ама…На лъче-лечение съм...
Мълчеше насреща ѝ. Тъй дълго я бе сънувал в тихите си нощи. Тъй много болеше душата му по нея. От обич. И от обич нявга ѝ прости.
- Кога се спомина мъжът ми, от тогаз стана нещо с Манол. И все назад…И все назад.
- Ще опитам, Косаро- отрони Богомил- Бог да е с нас, само.
- Насам, господине!- един санитар го хвана през лакътя.
Изгуби се прегърбената му снага в неоновите светлини на болничния коридор.
„Ще обичаш и ще почиташ Бога, сине…Добро да вършиш, с Него в сърцето…Щото сите сме едно.” – заблъскаха в съзнанието му думите на Зафира.
-Знам, мале!- спря се пред операционната Богомил.
- Казахте ли нещо?- изгледа го санитарят.
Замълча, а мъжът в бяла престилка сложи ръка на рамото му:
- Трябва да се гордеете със себе си, господине. Не всеки би дарил нещо на другия в днешно време…А Вие…костен мозък…За сина Ви е, нали?
- За него, за него- тихо отрони Богомил и сведе поглед.
- Млъкни, птичко. Млъкни!- проплака душата му.
Изправи се и влезе в къщи. После затърси лекарствата си върху масата.
„Еей!...Мина ли месец?!...Последно. За последно тази вечер!”- сложи таблетките в устата си.
После сънува Косара- млада и пълна с живина. Гледаше го- потънала в светлина, безгласна... Галеше косите ѝ, а те се виеха мълком около него…Ех! Поне гласът ѝ да бе чул, пък- то! Ни насън, ни наяве... Толкоз седмици от тогаз.
Ама- нека! Нека се радва на Манол. Важното е, че очисти душата си… И не тръгна към онуй бесило, дето човек не знае, че го има. А примката го душѝ, душѝ- докато ходи по белия свят!
Да обича човек трябва- щото кога обича, прощава и занапред… И мир със себе си носи.
Сътвори Бог новия ден. Зората поруменя над хълмовете- сякаш младата годеница на Живота.
Богомил затътри нозе към черквата. И уж светло бе, а кукумявката не спираше да раздира простора. Кряскаше… Сякаш с него вървеше...
Кога стигна храма разбра- приютила се бе вътре.
*паралия (остар.) – ниска, кръгла маса
© Ивита Todos los derechos reservados