Сетих се за една приказка. Кой знае защо се сетих. Даже не помня кой ми я разказваше – някои от дядовците, някоя от бабите, другарката Христова в детската градина, другарката Радка Андреева в първи клас…
Ама съм я запомнил…
Не съм сигурен защо е в съзнанието ми, обаче – стои си. И често съм я разказвал на ученици и родители, на близки и познати, на врагове и каквито там се сетите…
Според мен – много умна приказка. И отразяваща народопсихологията, и показваща как трябва да се променяме, и предупреждаваща, че от небето бонбони и торти падат само в историите на Джани Родари.
Та ето я. Във волен преразказ, без претенции за авторство и идеи.
Живяло едно време момче. Нормално момче – българче, в малък град, само с майка си /турци убили баща му отдавна/. Чиракувало при един майстор, надявало се занаят да вземе, мома да избере /и тя него – също важен фактор/, дом да направи, челяд да завъди…
Отивало сутрин рано на работа, прибирало се късно вечер. То и какво друго да прави момче в ония години…
Но…
Винаги в нашенските истории има едно „но“. Винаги! И винаги трябва да се избира – или да се примириш с него и да живееш някак си, въпреки, пък дано… Или да го преодолееш, рискувайки и борейки се.
Та – всичко било нормално, но вечер някакво турче все пресрещало нашето момче на моста върху градската река и го набивало. За кеф. И да покаже пред себе си, че все нещо струва, че не само него бият в махалата.
Оплакало се момчето на майка си. А тя, с вековния придобит робски опит, го утешила:
- Нищо, мами, нищо… Ти не му обръщай внимание, всичко е нормално. И тейко ти са били, та даже убиха, и дядовците ти, и прадедите. Живот! Какво да правиш – няма да тръгнеш срещу ръжена, я…
А сетне го посъветвала:
- Пък ти се моли на Господа, кешки накаже тоя агарянин нечитав…
Молило се момчето, даже голяма свещ в църквата запалило. Но… Да, така е – но боят продължавал. Кефело се турчето – де другаде ще намери такава покорна и лесна жертва…
Обаче…
Те тука стигаме до друго нашенско – обаче. Противно на нормалното, на кроткото, на възпитаното, на очакваното от българите.
Обаче, една вечер момчето се ядосало, сграбчило турчето за дъното на шалварите и го метнало в побеснялата река…
Ей така – без да му мисли, без да разсъждава, без да преценява. Вбесило се и…
Наведнъж прескочило няколко стъпала на общественото си развитие. Метнало го, спокойно изгледало как талазите отнасят претрепания доскрошен насилник, пък бавно и с подсвиркване се прибрало.
Майката го чакала разтревожена, както всяка вечер. Отдъхнала си, когато видяла чадото. Че даже се зарадвала – тая вечер нямало следи от боя, не трябвало пак с парена вълна и лук да налага момчешките посинели телеса…
Ни дума не си казали – че кой роб обсъжда робството и страданията? Висшата степен на игото е примиренчеството и приемането на ненормалното за норма.
Хапнали, а когато майката взела да вдига синията, момчето рекло:
- Мамо, бе знаеш ли – онова турче, дето ме биеше, падна от моста в реката и се претрепа…
Майката плахо, оглеждайки с някой да не я подслуша и запише, отговорила:
- Видя ли, сине, Господ го наказа…
А момчето се опънало на миндера и, самО намигайки си, подметнало:
-Бе то и аз малце му помогнах на Господа…
Та това е оная стара, стара – та чак от детската градина по мое време, приказка.
Що ли се сетих…
А?
© Георги Коновски Все права защищены