Сетих се за една приказка. Кой знае защо се сетих. Даже не помня кой ми я разказваше – някои от дядовците, някоя от бабите, другарката Христова в детската градина, другарката Радка Андреева в първи клас…
Ама съм я запомнил…
Не съм сигурен защо е в съзнанието ми, обаче – стои си. И често съм я разказвал на ученици и родители, на близки и познати, на врагове и каквито там се сетите…
Според мен – много умна приказка. И отразяваща народопсихологията, и показваща как трябва да се променяме, и предупреждаваща, че от небето бонбони и торти падат само в историите на Джани Родари.
Та ето я. Във волен преразказ, без претенции за авторство и идеи.
Живяло едно време момче. Нормално момче – българче, в малък град, само с майка си /турци убили баща му отдавна/. Чиракувало при един майстор, надявало се занаят да вземе, мома да избере /и тя него – също важен фактор/, дом да направи, челяд да завъди…
Отивало сутрин рано на работа, прибирало се късно вечер. То и какво друго да прави момче в ония години… ...