Превъплъщение

Часовете бавно и агонизиращо се нищеха един след друг. Все още бе сутрин, но неговите мисли бяха далеч отвъд това време. Рано или късно щеше да се свечери и луната щеше да се надигне с цялата си сила. Дори самата мисъл за това го изпълваше с трепет и ужас.

Не можеше да се концентрира. Всичките му мисли довеждаха до една и съща сцена. Независимо дали би лято или зима, дали цял ден слънцето бе гряло земята или е валял проливен дъжд, в тази нощ, на небето почти нямаше да има никакви облаци. Когато и последните нюанси от залязлото слънце изчезнеха, звездите щяха да изгреят в пълният си блясък, а после щеше да се появи и тя - Луната. Красива, голяма, пълнолика, заобиколена от светло сияние. Човек можеше да я наблюдава без почивка, докато тя с нежни бавни стъпки изминаваше своя небесен път, изчезвайки заедно с появата на първите лъчи на изгряващото слънце.

Да, това бе мисъл, на която трудно можеше да устой, но се бе научил да го прави. Никой, никога не забелязваше странната промяна в поведението му, винаги, когато настъпваше това време.

Вечерта наближаваше.

Едва когато се прибра в къщи можеше да си позволи да даде израз на чувствата си. Не му бе нужен часовник, за да знае, че скоро ще настъпи очаквания час. Боеше се от него, искаше да открие начин да избегне предстоящите събития, но знаеше, че спасение няма, защото ако имаше, досега щеше да го е открил.

Вече не можеше дори да си спомни колко подобни дни и нощи бе имал. Всичко започна, когато бе много малък и от тогава целият му живот се въртеше единствено около тази "малка" тайна. Подсмихна се при спомена за времето, което бе имал оттогава насам. Имаше и добри дни, повечето, но имаше и някой не толкова приятни, като този.

Когато настъпи нощта всичко се променяше и той се изгубваше в собственото си съзнание. Единствено бегли откъси се запазваха на сутринта, главоболието и пълното объркване. Напълно непознато място, най-често запустяло, с никакъв живот наоколо. Беше гол, нищо необичайно. Но не винаги имаше късмета всичко да е минало леко. Често се събуждаше с вкус на кръв в устата си, лицето му и ръцете му бяха целите в кръв и той можеше само да предположи какво се е случило.

Слънцето бе залязло.

Знаеше, че все още има малко време. Дори имаше шанс да се спаси. Ако не я погледнеше всичко щеше да бъде наред. Но желанието, този животински инстинкт, бе прекалено силен, за да му устой толкова лесно. Стана и се приближи до прозореца. Отвори го, защото иначе можеше да има опасност да го счупи, в началото се бе случило няколко пъти. Дръпна завесата и смело се изправи пред Луната.

Вече загуби какъвто и да е контрол над себе си. Усети как заспалата сила в тялото му се надигна като бушуващ вулкан, готов да избухне с пълната си сила, изгаряйки го отвътре. Бавно се отдръпна назад, притискащ ръце към гърдите си. Тялото му се променяше, така както стотици пъти преди това, но болката, това странно чувство - никога нямаше да може да свикне с него.

Разкъса дрехите си, защото вече нямаше нужда от тях. Променяше се. Ръцете му, краката му, туловището му - всяка част от него се обрасла в черна гъста козина. Лицето му се издължи и придоби животински вид. Очите му придобиха златист цвят, докато нададе своя самотен вик към Луната.

Трябваше да тича, да бяга с всички сили. Искаше да почувства истинската свобода и това бе възможно само тогава. Сетивата му бяха изострени до краен предел. Надушваше миризми, за който другите можеше само да мечтаят. Виждаше в тъмното толкова добре, колкото и през деня, а може би дори по-добре. Това бе неговото време. Неговият час.

Накрая достигна до гората, където се загуби сред високите дървета. Царството му. Когато тежките миризми и шумове на града се намираха далеч назад той усети насладата от свободата. Тук никой не можеше да му се изпречи или да го контролира.

Усети мириса на плячка, млада сърна, и се запъти право към нея. Много скоро тя щеше да е мъртва в лапите му. Затича още по-бързо, докато накрая не приличаше повече на призрак сред дърветата, отколкото на живо същество. Единствено силния самотен вой на фона на пълната луна, бе доказателство, че той е някъде там.

КРАЙ