Приказка без край

по идея на Росен Балабанов

Александър

Едва ли на друг човек би му се отдало, въпреки огромния ръст, да пристъпва нежно и леко, да докосва умело, преценявайки къде не бива да пипа травмите на хората, с които го среща живота, но Александър бе израснал едър и чувствителен човек. Притежаваше нужното разбиране за законите по които съществуващия свят винаги се е развивал, наблюдаваше ги, изучаваше ги и някак съвсем естествено умееше да заобикаля границите им без да вреди на същината им. Най-хубавото от неговия талант да живее бе приемането на връзката между смъртта и живота като едно единствено нещо. Самият той го наричаше пред себе си Тайнството, но то бе тайнство, което инстинктивно разбираше. Роден бе в сравнително голям град, но не от тези, дето са пренаселени с вечно блъскащи се един в друг минувачи, а такъв в който сградите и зеленината образуват своеобразен оазис за жителите. Имаше си някакъв особен чар детството му. На единия край на градчето морето разстилаше и прибираше вълните си, а на другия гората предлагаше сенчесто убежище за всеки, пожелал да го открие и използва. През лятото туристите идваха със своите семейства да отдъхнат и съберат слънце на местния плаж и тогава Александър се чудеше на говора им и на историите, които разказваха песните, танците, сълзите и усмивките им. Някои думи му бяха непознати и той се зае да изучава странните им езици. Не всичките им навици му бяха приятни и когато се чудеше защо са им потребни се криеше в тишината на гората. Там, на шестнадесет години, намери първото си кученце. Изоставено, скимтящо, гладно. Успя да го приласкае буквално единствено с усмивката си защото бе пъхнал в раницата си само някаква книга. Кученцето повярва на думите му и той никога не предаде доверието му. Кръсти го Робърт, но му викаше ту господин Робърт, ту Бобо. Оказа се, че Бобо е немска овчарка и притежава изумителните способности да разбира какво се очаква от него. Бобо го запозна с бъдещата му съпруга. Бобо наглеждаше децата им, играеше си с тях, пазеше ги от всички детски бели и когато муцуната му побеля и зрението му отслабна той си тръгна. Една сутрин като се събудиха него вече го нямаше. Бе изхлузил с лапа каишката си и я бе оставил до вратата. Това значеше, че не бива да го търсят. Без Бобо отпразнуваха четвъртия рожден ден на децата си и горе-долу по същото време и петата годишнина от брака си. После… от работа в къщи, от къщи на работа, родителски срещи, тревоги за едно, радости за друго и неусетно дъщерите-близначки на Александър пораснаха и двамата със съпругата му заживяха дните си като всички родители, очакващи децата им да се завърнат, в началото за абсолютно всички ваканции, постепенно само за някои от редките съботи и недели, а по-късно започнаха да се събират единствено по коледните празници. Тогава решиха и си взеха си куче. Кръстиха го Бети. Един ден Бети ги запозна с Лили, а Лили ги запозна със семейството си. Сприятелиха се. Александър четеше на Лили приказки. Водеше Ангел за риба, а когато времето беше хубаво и всички бяха свободни си правеха излети с преспиване на палатки в гората.

На един подобен излет три годишната Лили намери "котешкото око" и го подари на Александър. Щом го пое от нея той усети вълшебството му. Пред очите му мина целия му живот- детството, юношеството, младостта, синьо- зелените очи на дъщерите, махащи за довиждане, люлеещите се столове на верандата в къщата, където жена му го очакваше да се прибере след работа за да го прегърне и целуне, и чу думите на покойните си родители : “ сине, нищо не е такова, каквото изглежда когато го мислиш; всичко е такова, каквото си позволиш да го почувстваш със сърцето си”.  Котешкото око бе най-обикновено стъклено топче, от тези дето децата си играят с тях, но за Александър то бе дар. Показа го на жена си в една зимна вечер, чието празнично вълшебство дъщерите им не успяха да споделят защото бяха твърде заети с новия си живот и с новите си приятели, но те, като родители, не им се сърдеха. Разбираха нуждите на живота им. В тази нощ на откровения двамата се запознаха с котарака Александър- вълшебния пазител на границата между света на разума и света на сърцата.

Заживяха, като всички чисти души, и в двата свята. Единият им даваше основания да сбъдват копнежите на сърцата си, а другият им посочваше начинът по който е най-добре да го направят. Лили растеше, Ангел преодоля първите четири класа, съседите им бяха заети да лекуват телата на хората, а Александър и съпругата му Зорница лекуваха душите на лечителите така както само приятелите умеят да го правят. И както са го правили откакто свят светува.

В една от първите есенни нощи вятърът довя мелодията на приспивната песничка, с която Александър, или както двамата съпрузи го наричаха галено Алекс, ги викаше в своя свят. Поседнаха под вълшебното дърво и какво си казаха, не знам, но на следващата сутрин те бяха онези, които позвъниха на вратата на съседите си.

- Мамо, тате, чичо Сашо и леля Зорничка ни носят сладкиш. Ухае прекрасно и е огромен.

- Дай го на мен, Лили и отиди да кажеш на майка си да сложи кафето.

По лицето на доктор Михайлов нощта бе извезала тънката плетеница на отчаянието, но въпреки него очите му се усмихваха на приятелите си, на Лили, на живота.

- Знам какво става, приятелю- тихо прошепна Александър. – Да видим какво можем да направим.