Глава 1

Слепите същества

Безликото сляпо същество се размърда. Братята му спяха. Съществото стана и излезе от стаята.

Усещаше слънцето, което напичаше кожата му. Усещаше тревата под босите си крака и чуваше шума на дърветата. Но не можеше да види нищо от това. Нямаше очи. Нито той, нито братята му.

Съществото глътна от благоуханния въздух за последно и влезе отново в къщата.

Глава 2

Глад

Сляпото същество изпита глад.

"Гладен съм" - искаше да каже то, но нямаше уста. Не можеше нито да говори, нито да яде. Затова легна да спи. Сънят беше спасение от робството на мрака.

Глава 3

Сън

Сънува, че вижда. Сънува дървета, въпреки че не беше виждал нито едно. Сънува трева, сънува и слънцето.

Искаше да види тези неща. Искаше, но не можеше. Нямаше лице, нямаше очи, нямаше уста.

Тогава се събуди и светлината изчезна.

Глава 4

Разходката

Сляпото безлико същество излезе навън. Слънцето, тревата и дърветата явно си бяха там, но съществото не ги видя.

- Искаш ли да идем на разходка? - попита някой. Гласът беше нежен, детски. Говореше малко момиченце.

Съществото искаше, но не можеше да отговори, затова закима с глава.

- Тогава ела с мен - една малка, нежна ръчичка докосна ръката на съществото и го поведе по пътя, по който то никога не беше ходило от страх да не се изгуби.

Скоро се появи нов звук. Вода. Бяха стигнали до реката. Тук миризмата на тревата беше силна и опияняваща.

- Това е река. Искаш ли да се приближим?

Съществото кимна. Ръчичката го поведе напред.

- Сега сме пред нея. Искаш ли да я докоснеш?

Кимване.

- Клекни. Сега протегни ръката си напред. Усещаш ли?

Усещаше. Сълзи започнаха да напират в несъществуващите очи. Отнякъде задуха тъга. Съществото знаеше, че никога няма да види водата. Никога няма да види нищо, защото нямаше лице. Завиждаше на момиченцето, тя имаше уста и му говореше. Имаше очи и го водеше.

Съществото направи знак, че иска да се прибира и момиченцето го поведе обратно.

Глава 5

Нов сън

Отново сънува. И отново в съня си виждаше.

Сънува дървета с разлюлени клони, зелени треви и жарко слънце. И реката. Наведе си и пи. Тогава се събуди.

Вън от съня го посрещна само мрак.

За пръв път искаше да има очи, не за да вижда, а за да плаче.

Глава 6

Очи, уста и лице

На следващия ден съществото стоеше в двора на къщата, която делеше с братята си и чакаше момиченцето. Тя не беше обещала да се върне, но съществото се надяваше това да стане.

- Здравей - звънна наблизо гласът и. - Надявах се да те срещна тук. Искаш ли отново да идем на разходка?

Съществото закима енергично. Нещо малко и топло докосна ръката му и го поведе по пътища, които то не можеше да види. Скоро се потопиха сред силната миризма на тревата. Реката подскачаше наблизо, а звукът на водата наподобяваше безгрижен смях. Усещаше вятъра и чуваше как дърветата шептят непознати думи. Мислите на съществото обаче бяха насочени към реката. Нейният приятен аромат и убийствена дълбочина.

Скоро след това си тръгнаха.

На следващия ден момиченцето го доведе отново. Денят след това пак. И така, всеки ден тя идваше, хващаше го за ръката и го водеше до полянката и буйната река. Нито веднъж момиченцето не пропусна и не закъсня.

И това продължи много, много дни.

Веднъж, докато седяха върху меката трева на брега на реката, момиченцето попита:

- Защо винаги мълчиш?

Съществото посочи мястото на липсващата си уста и тъжно вдигна рамене.

- Но ти имаш уста. Ето.

Нежната ръка докосна показалеца на съществото и го насочи към несъществуващата уста.

- Усещаш ли?

И съществото усети. Пръста му докосна устата, съществувала доскоро само в сънищата му. То имаше уста и проговори.

- Нима през целия си живот съм имал уста, но не съм знаел и съм мълчал?

- Да - потвърди момиченцето.

- А защо не ми каза?

- За да не се изплашиш.

- Има ли и друго, което не си ми казала?

- Да.

- Имам ли очи?

Сякаш цяла вечност отне на думите на детето, да достигнат ушите на сляпото същество.

- Да. Имаш очи, но винаги са здраво затворени.

- Покажи ми.

Ръката поведе показалеца към ново откритие. Две очи спяха дългогодишния си сън върху лицето на съществото. Пръстът ги откри и ги пробуди.

Съществото отвори очите си за пръв път в реалния свят. Нещо, което беше правило хиляди пъти насън.

Ярката светлина приветства новия поглед със силен удар по нежните очи.

- Ах - извика съществото - Боли.

- Ще свикнеш. В началото винаги е трудно и боли. Скоро ще свикнеш.

След малко съществото отвори очи и огледа светлия свят. Всичко беше много по-красиво, отколкото в сънищата. Дърветата поклащаха клоните си и поздравяваха новородените очи. Тревата беше по-зелена, отколкото благоуханна, а реката, сякаш създадена, за да бъде видяна, криволичеше през голямата поляна.

- Искам да пия от водата. Може ли?

- Да.

Съществото се приближи и се наведе над водата. Образът му заплува отдолу. Не беше сляпо, нямо и безлико същество. Имаше уста, която можеше да каже всичко. Имаше очи, които попиваха красотата на света. Имаше лице, бледо, но красиво. Той беше човек и най-сетне го осъзна.

Наведе се и пи от студената вода.

Глава 7

Слепите същества и човекът

Сляпото същество излезе на двора. Човекът и момиченцето го наблюдаваха. Съществото беше стиснало очите и устата си.

- Искат свобода - каза момиченцето. - Но не могат да приемат всичко, което има да се види. Предпочитат да живеят в тесните пространства на домовете си.

- Знам - тъжно каза човекът.

- Затова първият е затворил очите си. Другите са го последвали и ето, светът си стои неоткрит и непознат за човечеството.

Съществото се прибра в дома си.

- Гладен съм - каза човекът. - Никога не съм се хранил.

- Ела в дома на моето семейство. Там е хубаво, всички виждат и винаги, когато си гладен, ще намериш храна. Страшното е, ако отново загубиш апетит. Тогава може да умреш от глад.

- А те как не умират? - човекът посочи мрачните къщи.

- Те не са живи. И ти не беше. Ти се роди днес, до реката.

- Родих се до реката - повтори човекът - Благодаря ти, че ми помогна да прогледна и да видя всички тези велики неща.

Момиченцето се усмихна и заговорнически каза:

- Последвай ме. Още нищо не си видял...

08.02.2008

Час по География