Преди 17 години и половина едно влюбено момче пътувало в трамвай номер пет. Към Овча купел. На коленете му седяло високо красиво момиче.
При един негов силен порив той видял бъдещето им. Заедно. Започнал да рисува по прозореца и в същото време да го облича в думи. Говорел разпалено. Дълго. В Трамвай номер пет. Стъмвало се.
- Ще се ожениш ли за мен? – казало момчето с превъзбуден глас и свита душичка. Тишината натежавала все повече.
- Ще се ожениш ли за мен? – с тих и упорит глас попитало отново. Очите показвали, че отговор ще е необходим.
- Ми да.
- Какво значи Ми Да??? – с леко повишаване на тона. Или тежко.
- Ми да. Да.
Точно това искало да чуе момчето. И няколко спирки рисувало по стъклото все по ярко, шарено и красиво бъдеще. Чак стъклото омаляло.
Те отивали към къщата на момичето. През целия път той събирал смелост и кураж за срещата с родителите и. Имал усещане, че след като тя е поискала да бъде с него абсолютно всичко в този свят е възможно. Даже и да бъдат заедно. Както той го разбирал тогава.
Сядат на вечеря. Вечерят в малко мазенце, с ъглова пейка и немалка маса. Мястото на момчето е дълбоко в пейката. Премества малко масата за да се изправи, внимава, да не си удари главата и казва с щастлива усмивка и чаша в ръка:
- Ние ще се женим. Искаме веднага!
Тишината натежава. От едната страна сълзи. От другата аргументи против. Момичето му, което седи до него мълчи. Той започва разпалено да защитава общото им бъдеще. Ръцете му рисуват въздуха. Времето минава. Само момичето му мълчи.
- Може би те са прави... – казва тихо и плахо момичето.
Цялото бъдеще, което се крепеше на един порив и една мечта рухна. Ръцете, с които момчето рисуваше паднаха като отрязани крила.
Бутна още малко масата, стана и излезна. После плака дълго пред къщата.
Мина време. Времето лекува. Той се опита да забрави. След още 5 години се ожениха. После осиновиха прекрасно дете. И така се стигна до днес.
Картината днес не е кой знае колко по-различна. Кухничката е по-модерна, по–светла, по–висока. Етажа е друг, но къщата е същата. Все така с ъглова пейка. Неговото място е същото. Затворен вътре от три страни. Те все така не го разбират.
Той седи и слуша прикрити нападки срещу себе си чрез най – любимия си човек. Сина си. Слабата красива жена до него мълчи. Отново. В някакъв момент въпреки , че годините са му дали малко търпение той започва да спори.
Неразбиращ защо нападат сина му. Неосъзнаващ, че нападат него.
Защото след 17 години и половина след като той пожела да сподели бъдещето си с тяхната дъщеря той не вижда повече бъдеще заедно. И се развеждат.
Каква ирония. Същото място, същите участници. Някой запалено защитава неразбрана кауза. Може би сина си. Може би бъдещото си. Приема нападки защото иска бъдеще заедно. Защитава се от нападки, защото не иска бъдеще заедно. Единствената разлика е, че красивата слаба жена с годините е натрупала мъдрост. Става тихо и излиза. Връща се към края на разговора. И със спокоен и уравновесен глас застава до родителите си.
Единствената и намеса.
Живота го е очукал. Вече не влиза във всяка битка, която се появи на хоризонта. Пази си силите. Но има едно нещо, за което би се вдигнал, даже и да не можеше да се движи. Сина му...
И те го знаят.
Той знае, че странностите са му повече от нормалностите. Осъзнава, че е правил много грешки. Опитва се да си прости за тях.
Вече даже не търси разбиране.
Търси само едно нещо.
Да спрат да му вменяват вина чрез сина му. Да отворят очи и ако все още не са видяли да видят прекрасното, усмихнато дете, която стои пред тях.
И да осъзнаят, че то е станало такова заради всичко, което му се е случило в живота. Хубаво ли биха го нарекли или лошо няма значение. Както и, че това дете ще стане това, което ще стане въпреки всички. То вече, може да преценява добре, кое е добро и кое е лошо за него. То вече, може да се отстоява. То си е поело по пътя.
Така, че ако можете, оставете го да си води неговите битки. Не го замесвайте във вашите.
За едно по-щастливо бъдеще. На най-прекрасното дете.
Това ми го разказа той. На една пейка. Не го познавах. Даже и не разбрах как се казва. Странен тип.
Но го запомних...
© Росен Балабанов Все права защищены