Това е една  много стара моя приказка, която се надявам скоро да пренапиша пак:

Приказка за Страстта

    Тя дълго бе заключена здраво в замъка на комплексите. Бе свикнала с тази си орисия и не се бунтуваше, защото така се чувстваше сигурна. Тя мислеше, че се познава добре и се задоволяваше с това, което имаше. Комплексите й носеха храна, подаръци, играеха си с нея и тя не им се сърдеше, че не я пускат Навън, защото не знаеше какво има навън. Целият свят за нея беше в този замък - там тя бе царкинята, а нейните най-добри приятелки бяха придворните дами – Лъжи. Те лъжеха нея, а тя лъжеше себе си. Тя обичаше Комплексите, защото те се грижеха за нея, защото я пазеха да не излиза навън – там дето беше много опасно. А те я пазеха и се грижеха за нея, защото нейното напускане на замъка щеше да разруши нещо в тях или може би някои от самите тях. Те не можеха да съществуват без нея,защото 

без нейната красота и величие замъкът щеше да опустее и рухне.

     Един странен есенен ден на портите почука Любовта. Но това не беше истинската Любов, това бе един Блян, облечен в  дрехите на Любовта. Той беше слаб, лек и крехък като падащо есенно листо. Когато стражарите-комплекси разбраха, че той иска да я отвлече, те го обезоръжиха и го затвориха в най-тъмната килия на Мислите. Тя идваше често да го вижда, да го храни и да го милва и си мислеше, че чувството, което изпитва към него е любов. Но Любовта беше нещо много повече от чувство и от чувства. По-късно тя разбра,че Съжалението понякога слага маската на Любовта, за да се почувства по-силно. Комплексите й бяха казали, че Блянът й е враг и тя не смееше да сподели с тях чувствата си към него. И така той винаги си оставаше далечен, тъжен, непознат и затворен зад решетките на Мисълта. Така си минаваше времето и страстта, която съжаляваше затворения Блян, все още не можеше да осъзнае, че и тя е в затвор – много по-голям и страшен. 

  В един студен зимен ден на портите отново почука Любовта. Но това не беше истинската Любов, това бе една Илюзия, облечена в топлите дрехи на Любовта. Тя бе красива и студена като ледена кралица. Стражарите – комплекси не можаха веднага да я познаят ,защото тя бе неочаквана и силна като снежна вихрушка. Тя бързо затрупа и замрази Мислите...Страстта също не я позна.  Тя си помисли, че това е истинската Любов и едва сега осъзна ,че предишните й чувства към Бляна са били чувства на съжаление, а не на любов. Илюзията за първи път й прошепна, че светът навън е по-опасен, но и по-интересен. И тогава Страстта за първи път се огледа в огледалото на Чувствата, разбунтува се и реши да избяга от Комплексите Навън с Илюзията, която мислеше за истинската Любов. (Истинските решения и истинските прозрения много често идваха, когато Илюзията е предрешена в дрехите на Любовта.) После Илюзията изчезна неочаквано и странно, така както беше се появила. Нещо дълбоко в Страстта ù нашепваше, че няма смисъл да тъжи за тази любов, защото това не е била истинската Любов, а Илюзията. Но Страстта подтискаше този глас, тя искаше да вярва ,че е Любов и я е изгубила, за да има за какво да тъжи или може би за да има за какво да се самосъжалява. Тя не знаеше, че истинската Любов никога не се губи и не изчезва, дори и да се скрие  вечер зад хоризонта на Егото и да отиде да огрее някъде другаде, а утрин пак да изгрее като слънцето...

   Комплексите усещаха, че Страстта расте и поумнява и все по-усилено я наблюдаваха и пазеха. Те знаеха, че Илюзията я е посетила и се бояха от нея, защото Илюзията не е Истина, но тя е фон на Истината, върху който много скоро Истината щеше да рисува...

     Един приятен пролетен ден Любовта отново почука на портите.  Но това отново не беше истинската Любов, това бе една Мечта, предрешена в дрехите на Любовта. Мечтата беше бяла и нежна като красиво пролетно клонче, бе красива и чиста като пролетна гора. Стражарите–комплекси се омаяха от нея, заспаха до портите от аромата на чудодейния й парфюм и тя влезе. Страстта отново повярва, че това е истинската Любов. Чак сега  тя осъзна, че предишната ù любов е била една красива Илюзия, която въпреки всичко сега я караше да мисли по-трезво. Мечтата като птичка, завърнала се от юг,  започна да ù пее песни за прекрасния свят Навън, за вълшебствата на живота и любовта... И страстта затанцува, не спираше да танцува. Досега тя не знаеше, че може толкова добре да танцува. Тя не искаше да спира да пее и танцува и осъзнаваше, че това е нейната орисия – да танцува и да се бунтува като разгневено море преди буря, като изригващ вулкан. И унесена в лудия ритъм , тя осъзна, че животът е птица, а тя и Любовта са двете ù криле... Осъзна, че животът не може да съществува без любов, любовта без страст и страстта без любов... (че Любовта без Страст и Страстта без любов са ранени птици с едно крило...) Мечтата й разказа приказки–истини, за които тя никога не беше чувала. Страстта, унесена в омайния ù глас, отново вярваше, че това е истинската Любов и не осъзнаваше, че това е само мечта. Мечтите са крилете на истинската Любов, но мечтата сама по себе си не е любов. 

   Най-тъжно беше, когато Мечтата си отиде. Изгони я един от най-будните и силни комплекси, който не се бе опиянил съвсем от благоуханния ù парфюм. И тогава Страстта се почувства за първи път истински сама. Вече никой от комплексите не можеше да я убеди, че тук е по-хубаво от Навън. Тя знаеше, че трябва да избяга, въпреки опасностите Навън, че тя трябва да е Навън . За първи път почувства истинска омраза, след като истинската според нея Любов- мечтата си беше отишла. Мразеше комплексите до дъното на душата си. Искаше да ги убие, да им избяга. Повече от всякога го искаше точно сега , след като си отиде Мечтата. Но комплексите бяха толкова много. Можеше да убие едни, но други да останат живи и още повече да се развихрят, още по-силно да я пазят. Трудно бе убиването на комплексите ,а и тя не можеше да го направи сама. Трябваше ù някой по-силен от нея, нещо по-силно от тях, някаква истинска Сила. И тази сила бе истинската Любов. Не й оставаше нищо друго, освен да я чака. Страстта й вярваше и в същото време не й вярваше. След толкова Блянове, Илюзии и Мечти, тя се питаше как ще познае истинската Любов, след като тя никога не беше идвала-идваха само нейните сенки...

Тя се бе разочаровала от нея, преди да я познае и беше много раздвоена. Без да иска понякога продължаваше сляпо да вярва на Комплексите,/ когато се страхуваше и осъзнаваше ,че не може да ги убие/  че няма смисъл да излиза Навън. Страхът понякога бе за предпочитане пред опасността навън. Той я пазеше от обърканите мисли, но и от Истината...

     Една топла лятна нощ тихо се почука на портите. Беше Любовта, този път истинската. Тя бе дошла със златната колесница на Истината. Колесницата бе оставила малко по-навътре в гъстата и непроходима гора на чувствата. Истината, за да оцелее, винаги трябваше да се оставя малко по-навътре, не да се крие, но не и веднага да се показва. 

 Истинската любов бе толкова силна и ослепителна ,че в повечето случаи никой не можеше да я познае (да я познае, не да я опознае - тя никога не можеше да се опознае...) Тя порази като светкавица стражарите–комплекси. Тя дойде в нощта, когато те имаха голямо пиршество и всички бяха пияни. Те празнуваха победата си над Страстта. Страстта не позна истинската Любов. Уплаши се и побягна. Реши да се скрие, защото съмнението и страхът бяха пуснали дълбоки корени  в нея. Но къде да избяга, къде да се скрие? Та нали тази нощ всички Комплекси бяха пияни и не можеха да й помогнат. Тя искаше да тръгне назад, но без да иска тръгна напред към истинската Любов, която я привличаше като магнит. Тогава си помисли ,че или е полудяла или това е Смъртта, която идваше да я вземе. Но някъде дълбоко в нея тихо се плискаха едни нови вълни – вълните на спокойствието, благодарността и сигурността. Нощта бе дълга и страшна...

Когато дойде утрото, тя видя умрелите комплекси, които лежаха по пода на този проклет замък и приличаха на разхвърляни миди по пясъка на примирението след бурна морска нощ. Истинската Любов не ги бе убила, тя никога и нищо не можеше да убие... те бяха умрели от силната й енергия и ослепителната светлина ,която излъчваше. Защото истинската Любов не хранеше с енергията си комплексите и отрицателните мисли, а стопяваше тяхната зла енергия и ги превръщаше в морска пяна...

   В мъртвите очи на комплексите Страстта прочете много истини за себе си, които не можеше да разбере , докато тези очи бяха живи.

   И когато се увери, че всички комплекси са мъртви, тя хвана за ръка истинската Любов и излезе Навън - там дето никога не бе излизала. Вървеше и знаеше,че редом с нея върви някаква странна, добра сила, но все още не знаеше, че това е Истинската любов... Бе ù нужен остатъка от живота ù, за да го разбере... И постепенно Страстта се сля с истинската Любов, без да разбере, че това е истинската Любов... (Щеше да разбере както се пее в песента ”Някога, но не сега...) и те станаха двете крила на птичката - съдба, която отлетя на Юг към щастието...